и прошепна:
— Обичате ги, искате мир, но тъй като не сте представител на властта, не сте свикнала да изнасяте дълги и безсъдържателни речи. Кажете това, после сядайте.
Тя го изгледа неразбиращо, прекалено развълнувана, за да чуе какво й казва.
Изправи се и посрещна с поглед безкрайните редици от хора.
34
Застанала на сцената, Гладиа изпита чувството, че се смалява (далеч не за първи път през живота си). Мъжете на подиума до един бяха много по-високи от нея, същото важеше и за трите други жени. Струваше й се, че макар да са седнали, те пак стърчат над нея. Колкото до хората от публиката, притихнали в зловещо очакване, Гладиа не се и съмняваше, че я превъзхождат във всички възможни измерения.
Тя пое дълбоко въздух.
— Приятели… — започна тя, но гласът й излезе тънък и писклив. Прочисти гърло (което пък прозвуча като оглушително стържене) и опита наново.
— Приятели! — този път беше налице известна прилика с нормалното звучене. — Всички вие без изключение произхождате от земляните. Аз също. Никъде, на никоя от обитаемите планети — било то на Външните светове, на Заселническите или на самата Земя, — няма човек, който да не е землянин или по рождение, или по произход. Всички останали различия бледнеят пред този колосален факт.
Тя стрелна с поглед Д.Ж. Той се усмихваше едва доловимо, едното му око трепна, сякаш се канеше да й намигне.
— Каквото й да мислим, каквото и да вършим — продължи тя, — никога не бива да забравяме този факт. Благодаря на всички, че гледате на мен като на едно сродно човешко същество. Благодаря, че ме посрещнахте без оглед на каквито и да било други класификации, които можехте да се изкушите да направите. Заради всичко това и с надеждата, че не е далеч денят, когато шестнайсет милиарда човешки същества ще живеят в мир и любов, без да се смятат за нещо повече или по-малко от хора, аз ви приемам не само като приятели, но и като сънародници.
Последва буря от аплодисменти, която връхлетя оглушително върху Гладиа и тя притвори очи с облекчение. Остана права и се потопи в звуците на този радушен признак, че е говорила добре, и — най- важното — достатъчно. Когато ръкоплясканията започнаха да утихват, тя се усмихна, поклони се наляво и надясно и понечи да седне.
И тогава от публиката долетя глас.
— Защо не говорите на солариански?
Полуседнала, Гладиа замръзна на място и с ужас погледна към Д.Ж.
Той поклати леко глава и беззвучно размърда устни:
— Пропуснете го — после направи колкото се може по-незабележим знак да сяда.
Една-две секунди тя продължи да го гледа, после си даде сметка колко ли нелепо изглежда в надупената си стойка на път да седне. Мигновено се изправи и с ослепителна усмивка обходи публиката с поглед. Едва сега забеляза в дъното блясъка на оптични лещи, които я фокусираха.
Разбира се! Д.Ж. спомена, че церемонията се предава по хипервизията. Но това едва ли имаше вече голямо значение. Тя беше говорила, бяха я аплодирали и сега стоеше изправена пред публиката без капка смущение. Какво значение можеше да има пропуснатата подробност?
Все още усмихната, тя отвърна:
— Приемам въпроса ви за добронамерен. Искате да ви покажа какво мога. Кои от вас искат да поговоря като соларианка? Не се колебайте! Вдигнете дясната си ръка!
Няколко ръце се издигнаха.
— Хуманоидният робот на Солария ме чу да говоря на солариански — продължи Гладиа. — В крайна сметка това го погуби. Хайде — нека видя всички, които биха искали демонстрация!
Появиха се нови желаещи и след миг публиката се превърна в море от размахани ръце. Гладиа усети през панталоните ущипване по крака си и светкавично се отърси.
— Много добре. Можете вече да свалите ръцете си, скъпи сънародници. Както разбирате, в момента ви говоря на стандартен галактически език, който ползвате и вие. Аз обаче говоря с аврорианско произношение, но съм убедена, че всички ме разбират. Макар че може да ви се струва забавно как произнасям някои думи, а употребата на други да ви озадачава. Забележете, че моята интонацията е напевна — сякаш следвам някаква мелодия. Това е типично за аврорианците, но на другите им изглежда странно, включително и на останалите космолити.
От друга страна, ако премина към соларианско произношение, както правя в момента, веднага ще забележите, че мелодичността изчезва и произношението става гърлено, с типичните „р“-та, които никога не се пррропускат — особено ако „ррррр“ не се среща никъде в словесната картинарррррр.
Публиката избухна в смях, който Гладиа посрещна с каменно изражение на лицето. Накрая тя вдигна ръце и с диригентски жест рязко ги отпусна надолу и встрани, при което смехът секна.
— Аз обаче — каза тя, — сигурно никога повече няма да отида на Солария и следователно едва ли ще имам повод да проговоря отново на този диалект. А капитан Бейли — Гладиа се обърна и направи лек поклон в негова посока, при което забеляза, че по челото му са избили капчици пот — беше така добър да ме осведоми, че не се знае и кога ще се върна на Аврора, тоест може би се налага да зарежа и аврорианския диалект. Не ми остава нищо друго, освен да проговоря диалекта на Бейлиуърлд, който тутакси започвам да усъвършенствам.
Тя затъкна палци във въображаем колан, изпъчи гърди, сведе надолу брадичка, разтегли устни в безцеремонната усмивка на Д.Ж. и започна сериозно с преправен баритон:
— Мъже и жени на Бейлиуърлд, правителствени лица, законодатели, уважаеми лидери и съпланетяни — което би трябвало да включва всички, освен може би неуважаемите…
Тя полагаше максимални усилия да произнася думите натъртено и чепато.
Този път смехът бе още по-гръмогласен и продължителен. Гладиа си позволи да се усмихне и зачака спокойно, докато веселбата продължаваше. В края на краищата тя ги караше да се смеят на самите себе си.
Когато всичко утихна, тя продължи с нормален глас и аврориански акцент:
— Всеки диалект звучи смешно — или странно — за онези, които не са свикнали с него, и може да стане причина за обособяване на хората в отделни и често пъти враждебно настроени една спрямо друга групи. Диалектите обаче не са нищо повече от разновидности на речта. Вместо в тях ние с вас, както и всички останали хора по целия свят, би трябвало да се вслушваме в езика на сърцето. А той няма никакви диалекти. Този език, стига да пожелаем да се вслушаме в него, отеква еднакво във всички нас.
Това беше. Гладиа се приготви да седне отново, когато от залата долетя друг нов въпрос. Този път го зададе женски глас.
— На колко години сте?
Д.Ж. изръмжа тихо през зъби.
— Сядайте, мадам! Не отговаряйте.
Гладиа се обърна към него. Той беше почти изправен. Доколкото сумракът извън обсега на прожектора позволяваше да се види, останалите присъстващи на сцената се бяха привели към нея в напрегнато очакване.
Гладиа се обърна пак с лице към публиката и звънко се провикна:
— Хората на сцената искат да седна. Кои от вас са за?… Виждам, че мълчите… А кои искат да отговоря честно на въпроса?
Последваха силни аплодисменти и викове „Отговорете! Отговорете!“.
— Глас народен! — каза Гладиа. — Съжалявам, Д.Ж., но ми е наредено да говоря.
Тя примига нагоре към светлината от прожектора и извика:
— Не зная кой отговаря за светлините, но моля ви осветете залата и изключете този прожектор. Не ме интересува какво ще стане с камерите от хипервизията. Погрижете се само звукът да се предава ясно. Няма значение дали ще ме виждат ясно, ако ме чуват добре. Права ли съм?
— Да! — проехтя отговорът от хилядите гърла, после скандирането продължи: — Свет-ли-на! Свет-ли-
