Донъвън погледна термометъра на китката си.
— Велики боже! Осемдесет градуса!
Пауъл провери своя и каза:
— Мдааа. Височка е. Атмосферата — това е то!
— На Меркурий! Ти откачаш.
— Меркурий не е обграден от напълно безвъздушно пространство — обясни разсеяно Пауъл. Той се мъчеше да намести далекогледа си към шлема, но с дебелите пръсти на скафандъра това бе трудно. — По повърхността сигурно се стеле тънък слой от изпарения — пари на по-летливи елементи и съединения, които меркурианското привличане все пак задържа: селен, йод, живак, галий, калий, бисмут, летливи окиси. Когато тези пари попаднат в сянка, те се кондензират, отделяйки топлина. Това е нещо като гигантски аламбик. Запали фенерчето си и ще видиш, че от тази страна скалата е покрита, да речем, със серен скреж или с живачна роса.
— Това няма значение. Важното е, че скафандрите ни спокойно могат да издържат на някакви си осемдесет градуса.
Най-после Пауъл беше успял да нагласи далекогледа си и сега приличаше на охлюв с рога. Донъвън стоеше в напрегнато очакване.
— Виждаш ли нещо?
Пауъл не отговори веднага. Гласът му беше пълен с тревога.
— На хоризонта има тъмно петно, което може би е селеновото езеро. То би трябвало да бъде точно там. Но Спиди не се вижда никакъв.
Пауъл се покатери на раменете на робота и едва пазейки равновесие, се изправи, за да има по-добър обзор. Разкрачил нозе, той се вглеждаше напрегнато в далечината.
— Чакай… чакай… Но да, това е той. Идва насам.
Донъвън се вгледа натам, накъдето сочеше показалецът на Пауъл. Той нямаше далекоглед, но успя да различи малката движеща се точка, която се чернееше на фона на ослепително искрящите кристали.
— Виждам го! — изкрещя той. — Да вървим!
Пауъл седна отново на плещите на този Гаргантюа и го хлопна по гърдите.
— Тръгвай!
— Ди-й-й-й! — изрева Донъвън и пришпори с пети робота си.
Роботите потеглиха. Равномерният глух тътен от стъпките им не се чуваше, защото синтетичната тъкан на скафандрите беше лош проводник на звука. Усещаше се само едно ритмично трептене при всяка стъпка.
— По-бързо! — кресна Донъвън. Но ритъмът не се измени.
— Напразно викаш — обади се Пауъл. — Тази купчина желязо може да се движи само с една скорост. Да не мислиш, че имат селективни флексори?
Те излязоха от сянката и слънчевата светлина рукна върху тях като поток разтопен метал. Донъвън неволно се сви.
— Ох! Въобразявам ли си, или наистина е такъв пек?
— Скоро ще го усетиш по-осезателно — отвърна мрачно Пауъл. — Не изпускай от око Спиди.
Роботът СПД 13 беше вече толкова близо, че се виждаше в подробности. Изящното му аеродинамично тяло хвърляше ослепителни отблясъци, докато той се движеше бързо и устремно по неравната почва. Името му бе съставено от буквите на производствената серия, но много му подхождаше3. Роботите модел СПД бяха едни от най-бързите, които произвеждаше фирмата „Ю. С. Роботс“.
— Хей, Спиди! — изрева Донъвън и замаха отчаяно с ръце.
— Спиди! — изкрещя Пауъл. — Ела тук!
Разстоянието между двамата и блудния робот намаляваше бързо — повече благодарение на усилията на Спиди, отколкото на едва мъкнещите се петдесетгодишни кранти на Донъвън и Пауъл.
Те бяха вече достатъчно близо до Спиди, за да забележат, че походката му е някак неравна — той се поклащаше ту на една, ту на друга страна. Пауъл замаха с ръка и засили докрай компактния си, вграден в шлема, радиопредавател, готвейки се да извика още веднъж. И точно в този миг Спиди ги забеляза.
Той се спря като закован и остана така известно време, като само се поклащаше лекичко, сякаш подухван от слаб ветрец.
Пауъл извика:
— Хайде, Спиди! Ела тук, момчето ми!
В слушалките на Пауъл за първи път прозвуча гласът на робота:
— Фукльо, хайде да си поиграем. Ти ще гониш мен, аз ще гоня теб. И никаква любов не ще ни раздели. Аз цветенце съм малко, лютиче сладко, мило. Йохууу!
И като се завъртя кръгом на пети, той се понесе обратно с такава скорост, че изпод краката му захвърчаха парчета опечена пръст. Последните думи, които произнесе, смалявайки се в далечината, бяха: „Расте цветенце малко под дъб голям, вековен“, последвани от странно дрънчене, което при робота може би отговаряше на кикот.
Донъвън каза вяло:
— Откъде измисли тези налудничави стихчета? Слушай, Грег, той… той май е пиян или нещо от този род.
— Добре, че ми каза, иначе аз нямаше да разбера — сопна се Пауъл. — Я да се връщаме при скалата. Ще се опека.
Пауъл наруши пръв напрегнатото мълчание:
— Преди всичко Спиди не е пиян — поне не така, както човек се напива, — защото той е робот, а роботите не пиянствуват. Но нещо не е в ред у него и резултатът от това е същият, какъвто е от пиянството.
— За мен той е пиян — натърти Донъвън — и разбрах едно: той мисли, че ние си играем с него. А на нас не ни е до игра. Това е въпрос на живот и смърт — и то доста неприятна смърт.
— Чакай, не бързай. Роботът си е робот и нищо повече. Следователно, щом разберем какво му е, ще можем да го поправим.
— Ако разберем — допълни кисело Донъвън.
Пауъл не му обърна внимание.
— Спиди е идеално приспособен към обичайните условия на Меркурий. Но този район — той описа широка дъга с ръка — е явно необичаен. Това е ключът към загадката. Откъде например са се взели тези кристали? Те биха могли да се образуват от бавно изстиваща течност. Но къде ще се намери толкова гореща течност, която да изстива под Слънцето на Меркурий?
— Вулканична дейност — побърза да предложи Донъвън, а Пауъл цял се напрегна.
— Да ти се не надява човек — каза той с особен глас и цели пет минути не продума. После попита: — Майк, ти какво каза на Спиди, когато го изпрати за селена?
Донъвън се сепна:
— Че помня ли? Просто му казах да донесе селен.
— Това е ясно. Но как му го каза? Помъчи се да си спомниш точно.
— Казах му… ъ-ъ-ъ… казах му: „Спиди, трябва ни малко селен. Ще намериш на това и това място. Иди и ни донеси.“ Това беше всичко. Какво повече да му кажа?
— Не си му казал, че това е важна, неотложна работа, нали?
— Не, защо? Най-обикновено нещо.
Пауъл въздъхна:
— Сега вече нищо не може да се направи. Но добре се насадихме.
Той слезе от робота, седна и опря гръб на скалата. Донъвън седна до него и го хвана под ръка. В далечината палещото слънце сякаш ги дебнеше, както котка дебне мишка. Двата гигантски робота стояха невидими до тях и само тъмночервените им фотоелектричесни очи светеха в мрака и ги гледаха немигащи, нетрепкащи и равнодушни.
Равнодушни! Като този гибелен Меркурий — малък, но толкова коварен.
В ушите на Донъвън отекна напрегнатият глас на Пауъл:
