— Да, господарю.
— Тогава ще те изведем на повърхността и ще ти дадем посоката. Ще изминеш около седемнайсет мили и там някъде ще срещнеш друг робот, само че по-малък от теб. Разбра ли ме?
— Да, господарю.
— Когато намериш робота, ще му наредиш да се върне. Ако не иска, ще го докараш насила.
Донъвън дръпна Пауъл за ръкава:
— Защо не го пратим направо за селен?
— Защото ми е нужен Спиди. Искам да разбера какво му е станало. — Обръщайки се към робота, той му заповяда: — Върви след мея!
Роботът не се помръдна, но гласът му прогърмя:
— Извинете, господарю, но не мога. Първо трябва да ме яхнете. — И тромавите му ръце се доближиха, дебелите пръсти се сключиха със звън.
Пауъл се опули, после подръпна мустак.
— А!
Донъвън също се ококори.
— Ще трябва да го яхаме ли? Като кон?
— Така изглежда. Въпреки че не ми е ясно защо. Не виждам… О, да, разбира се. Както ти казах, в онези дни са гледали да покажат, че роботите не са опасни. Очевидно конструкторите тъкмо с тази цел са ги правили така, че да не могат да се движат сами, а само с ездач на раменете. Какво да правим сега?
— И аз точно това мисля — каза Донъвън. — Ние, все едно, не можем да излезем на повърхността — нито с робот, нито без робот. О, господи! — И той щракна два пъти с пръсти, явно възбуден. — Я ми дай картата. Затова ли я проучвах цели два часа! Това е минен обект. Защо да не използуваме галериите?
Мината беше отбелязана на картата с кръгче, от което като паяжина се разпростираха черни пунктирани линии — галериите?
Донъвън се вгледа в легендата в долния край на картата.
— Виж — каза той, — тези малки черни точки са изводите на повърхността. Един от тях е горе-долу на три мили от селеновото езеро. Ето тук и номера на галерията… Можеха да го напишат и по-ясно… Тринайсет „а“. Дано само роботите да знаят пътя…
Пауъл мигом зададе въпроса и получи в отговор мудното:
— Да, господарю.
— Давай скафандрите — извика радостно Пауъл.
Те обличаха за пръв път скафандрите — а при пристигането си вчера изобщо нямаха подобни намерения за този ден. Сега те задвижиха бавно ръце и крака, за да попривикнат с необичайното облекло.
Скафандрите бяха много по-обемисти и по-грозни от обикновените костюми за космически полети, но значително по-леки, тъй като в тях нямаше нито късче метал. Направени от топлоустойчива синтетична материя, прослоени със специално обработен корк, снабдени с уред за отнемане на цялата влага от въздуха, тези скафандри можеха да издържат двадесет минути на нетърпимо палещото меркурианско слънце. Дори още пет-десет минути, без да има непосредствена смъртна опасност за човека.
Роботът все още държеше ръцете си като стреме и не прояви ни най-малка изненада при вида на гротескната фигура, в каквато се превърна Пауъл.
Радиото разнесе хрипливо гласа на Пауъл:
— Готов ли си да ни изведеш на изход тринайсет „а“?
— Да, господарю.
„И това е добре — помисли си Майкъл. — Вярно, че нямат дистанционно управление, но поне могат да приемат команди по радиото.“
— Възседни някой от другите, Майк — каза той на Донъвън.
Пауъл стъпи да импровизираното стреме и се метна върху робота. Седеше се удобно: плещите, очевидно оформени за целта, бяха неиздадени, от двете страни имаше дълбеи за бедрата, а на главата — две доста дълги уши, чието предназначение им стана ясно едва сега. Пауъл хвана ушите и завъртя главата на робота. „Жребецът“ се обърна тромаво.
— Води ни, Макдъф! — каза той, но никак не му беше до шега.
Гигантските роботи закрачиха бавно, с механизирана точност, и минаха през високата врата, чийто горен праг се оказа само на педя над главите на двамата мъже, тъй че те неволно се наведоха. Тесният коридор, в който бавните стъпки на роботите отекваха монотонно, ги изведе в шлюзовата камера, където трябваше да изчакат, докато бъде изтеглен въздухът.
Дългата безвъздушна галерия, която в далечината се събираше в точка, напомни на Пауъл за огромната работа, извършена от Първата експедиция с нейните несъвършени роботи и доста примитивни съоръжения. Да, тя бе завършила с неуспех, но този неуспех беше прокарал пътя към постижения.
Роботите крачеха напред с равни стъпки, без нито за миг да променят ход.
Пауъл каза:
— Прави ли ти впечатление, че галериите са осветени, и температурата е като на Земята? Навярно така е било през всичките десет години, в които тук не е живял никой.
— Как си обясняваш това?
— Евтина енергия — най-евтината енергия в цялата Слънчева система. Тук, на слънчевата страна на Меркурий, излъчването на Слънцето е страхотно. Затова са построили станцията на слънце, а не в сянката на някоя планина. Това е огромен преобразувател на енергия. Топлината се превръща в електричество, в светлина, в механично действие и каквото щеш още. И едновременно с получаването на енергия станцията се охлажда.
— Слушай — каза Донъвън, — това е много полезна лекция, но хайде да сменим темата. Защото превръщането на енергия, за което говориш, става с помощта на фотоелементите, а те сега са моето болно място.
Пауъл измърмори нещо, а когато Донъвън наруши последвалото мълчание, разговорът взе съвсем друга насока.
— Грег, все пак какво може да се е случило със Спиди? Просто недоумявам.
Да свиеш рамене в скафандър, не е толкова лесно, но Пауъл го направи някак.
— Нямам представа, Майк. Както знаеш, той е напълно приспособен за условията на Меркурий. Този адски пек не е страшен за него, конструкторите са съобразили, че той трябва да се движи през пресечена местност и при далеч по-слабо привличане. Изобщо всичко е предвидено, или поне би трябвало да бъде предвидено.
Настъпи мълчание. Този път продължително.
— Стигнахме, господарю — обади се роботът.
— А? — сепна се Пауъл. — Тогава дай нагоре, към повърхността.
Озоваха се в малка подстанция — пуста, без въздух, полуразрушена. Донъвън запали джобното си фенерче и огледа внимателно нащърбената дупка в горния край на една от стените.
— Вероятно метеорит? Ти как смяташ? — попита той.
— Много важно. Не е ли все едно? Да излизаме!
Извисяващата се черна базалтова скала препречваше пътя на слънчевите лъчи и всичко наоколо тънеше в черната сянка на един безвъздушен свят. Протегнала се напред, сянката завършваше, сякаш отрязана с нож, а оттам нататък започваше нетърпимо бяло сияние, отразявано от милиардите кристали, покриващи повърхността.
— Космос! — затаи дъх Донъвън. — Също като сняг.
Това наистина приличаше на сняг. Пауъл плъзна поглед по искрящата повърхност до самия хоризонт и сбърчи лице от този блясък, който режеше до болка погледа.
— Това ще да е някакъв необикновен район — каза, той. — Средният коефициент на отражение от повърхността на Меркурий е доста нисък, защото цялата планета е покрита със сива пемза — нещо като Луната. Но е красиво, нали?
Добре, че скафандрите имаха светлофилтри. Красиво или не, незащитените очи биха ослепели за секунди от този блясък.
