— Слушай сега, да започнем от трите основни закона на роботиката — трите правила, които са така здраво вградени в позитронния мозък на всеки робот. — В тъмнината той започна да ги отмята на пръсти. — Имаме, първо: роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.
— Точно така!
— Второ — продължи Пауъл. — Роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека, освен ако те не са в противоречие с Първия закон.
— Точно така!
— И трето, роботът е длъжен да защитава своята сигурност, доколкото тази защита не е в противоречие с Първия и Втория закон.
— Точно така! Е, и докъде ни води това?
— Право до обяснението. Когато тези закони влязат в противоречие помежду си, въпросът се решава от различните позитронни потенциали в мозъка. Да речем, че роботът се приближава към мястото, където го дебне опасност, и той разбира това. Тогава потенциалът, който се създава от Третия закон, автоматично го принуждава да се върне. Но представи си, че ти му заповядаш да се приближи до опасното място. В такъв случай Вторият закон създава противоположен потенциал, който е по-висок от първия, и роботът изпълнява заповедта с риск за собственото си съществуване.
— Дотук всичко ми е известно. Но какво следва от това?
— Да вземем сега случая със Спиди. Спиди е един от последните модели, крайно специализиран и скъп колкото цял боен кораб. Направен е така, че не е никак лесно да го унищожиш.
— Е, и?
— И при неговото програмиране Третият закон е подсилен — между другото това е специално отбелязано в проспектите за моделите СПД. Така той е необикновено чувствителен към всяка опасност. А когато си го пратил за селена, дал си му команда нехайно, сякаш между другото, така че потенциалът, свързан с Втория закон, е бил достатъчно слаб. Аз само ти излагам фактите.
— Нищо, продължавай! Мисля, че започвам да разбирам.
— Разбираш, нали? Около селеновото езеро съществува някаква опасност. С приближаването на робота тя се увеличава и на известно разстояние от езерото потенциалът на Третия закон, по начало много висок, се изравнява абсолютно с потенциала на Втория закон, по начало много нисък.
Възбуден, Донъвън скочи на крака:
— И се получава равновесие! Разбирам. Третият закон го тегли назад, а Вторият го тласка напред…
— И той започва да кръжи около езерото, като се придържа към линиите, на които съществува това равновесие. И ако не предприемем нещо, той ще обикаля вечно по тази окръжност и ние ще има да го гоним… — Той продължи замислено: — Затова между другото той се държи като пиян. При равновесие на потенциалите половината позитронни вериги в мозъка не работят. Не съм специалист по роботика, но това е очевидно. Вероятно той е изгубил контрол тъкмо над онези части от своя волев механизъм, над които губи контрол пияният. Изобщо една много мила история.
— Но каква ли е тази опасност? Да знаехме от какво бяга…
— Та нали ти се досети! Вулканична дейност. Някъде около езерото от недрата на Меркурий се просмукват газове: серен двуокис, въглероден двуокис, въглероден окис… колкото щеш. И при тази температура.
Донъвън преглътна шумно.
— Въглероден окис плюс желязо дава летлив железен карбонил.
— А роботът — добави мрачно Пауъл — е преди всичко желязо. Няма нищо по-хубаво от дедукцията. И тъй изяснихме вече всичко освен едно: какво да правим? Сами не можем се добра до селена — далече е все пак. Не можем да пратим и тези жребци, защото те без нас няма да вървят, а ако идем с тях, има опасност да се опържим. Не можем да хванем и Спиди, защото този идиот мисли, че ние си играем, а неговата скорост е шейсет мили в час, докато нашата е четири.
— Ако единият от нас отиде — взе да разсъждава Донъвън — и се върне опечен, все пак ще остане другият…
— Да — чу се саркастичният отговор, — това ще бъде крайно трогателна жертва. Само че още преди да е стигнал до езерото, човекът няма да е в състояние да дава заповеди, а роботите едва ли ще се върнат без заповед. Направи сметка: ние сме на две или три мили от езерото — кажи ги две, — а роботите се движат с четири мили в час, а с тия скафандри ние можем да издържим не повече от двайсет минути. И имай предвид, че въпросът не е само в топлината. Ултравиолетовото излъчване на Слънцето тук също е смърт.
— М-м-мда — каза Донъвън. — Не достигат само десет минути.
— Което е цяла вечност. И още нещо: щом потенциалът на Третия закон е спрял Спиди на въпросното разстояние, в атмосферата от метални пари трябва да има значително количество въглероден окис и следователно — значителна корозия. Той се върти там вече няколко часа, тъй че всеки момент някоя колянна става може да излезе от строя и той да се повали. Въпросът не е само да мислим, а да мислим бързо!
Дълбоко, мрачно, унило мълчание.
Наруши го Донъвън с глас, който трепереше от усилието да бъде спокоен.
— Добре, не можем да увеличим потенциала на Втория закон, като дадем нови заповеди. Тогава защо да не опитаме друго? Ако увеличим опасността, ще се увеличи и потенциалът на Третия закон и ще подгони Спиди назад.
Мълчейки, Пауъл го погледна въпросително през прозорчето на шлема.
— Слушай — продължи предпазливо Донъвън, — за да го махнем оттам, е нужно само едно: да повишим концентрацията на въглероден окис. В станцията имаме цяла лаборатория по аналитична химия.
— Естествено, нали това е станция-мина.
— Така. Там сигурно има колкото щеш оксалова киселина за утаяване на калций.
— Майк, кълна се в Космоса, ги си гений!
— Кажи-речи — съгласи се скромно Донъвън. — Въпросът е човек да се сети, че оксаловата киселина при загряване се разлага на въглероден двуокис, вода и добрия стар въглероден окис. Елементарна химия.
Пауъл вече беше на крака и потупваше единия от роботите по бедрото, за да привлече вниманието му.
— Хей — викна той. — Можеш ли да мяташ?
— Какво, господарю?
— Нищо. — Пауъл изруга наум бавномислещия робот. После вдигна един скален отломък с големина на тухла. — Вземи това — каза той — и го хвърли сред синкавите кристали зад онази крива пукнатина. Виждаш ли я?
Донъвън го дръпна за рамото.
— Много е далеч, Грег. Това е близо половин миля.
— Спокойно — отвърна Пауъл. — Не забравяй какво е привличането на Меркурий. А и стоманената ръка на робота. Гледай сега!
Очите на робота измерваха разстоянието с точността на машина. Той попретегли отломъка на ръка и замахна. В тъмнината движенията му не се виждаха добре, но почвата потрепера, когато пристъпи от единия крак на другия. Секунда след това камъкът се зачерня отвъд границите на сянката. На полета му не пречеше нито въздушното съпротивление, нито вятър и когато падна точно в средата на синьото петно, около него се разхвърчаха кристали.
Пауъл изкрещя радостно и извика:
— Да вървим за киселината, Майк!
Когато минаха през полуразрушената подстанция и продължиха назад по галерията, Донъвън каза мрачно:
— След като го подгонихме, Спиди се върти все около отсамната страда на езерото. Забеляза ли?
— Да.
— Играе му се, изглежда, с някого. Добре, ще си поиграем.
