— Не се отклонявай. Каква смяна на обстановката си измислила?
— Ще я заведем в Ню Йорк.
— В града! През август! Ти знаеш ли какво значи Ню Йорк през август? Непоносим ад.
— Милиони живеят в този ад.
— Защото няма къде да отидат. Иначе не биха останали там.
— Да, сега и на нас ни се налага да поживеем там. Заминаваме незабавно — още щом уредим едно- друго. В града Глория ще намери достатъчно развлечения и приятели, за да се съвземе и забрави тази машина.
— Господи! — изохка по-малката половинка. — Тези нажежени улици!
— Налага се — отвърна непреклонно тя. — Последния месец Глория е отслабнала пет паунда; здравето на дъщеря ми за мен е по-важно от твоето удобство.
— Да беше помислила за здравето на дъщеря си, преди да я лишиш от любимия й робот — избъбра той, но само под носа си.
Още щом й съобщиха за предстоящото преместване в града, у Глория се появиха признаци на подобрение Тя говореше рядко за това събитие, но винаги с радостно очакване. Започна да се усмихва отново и да яде почти с предишния апетит.
Госпожа Уестън преливаше от радост и не пропускаше нито една възможност да подчертае победата си над своя все още скептично настроен съпруг.
— Виждаш ли, Джордж, как ми помага да съберем багажа и бъбре, бъбре, ангелчето, сякаш е забравило всички тревоги. Аз нали ти казах — трябва да насочим вниманието й към нещо друго.
— Хм-м-м — последва скептичният отговор. — Дано си права.
Събирането на багажа приключи бързо. Квартирата в града беше вече готова и бяха наети двама местни жители — мъж и жена — да се грижат за къщата по време на тяхното отсъствие. Когато дойде време да тръгват, Глория изглеждаше съвсем както преди и нито веднъж не спомена името на Роби.
В отлично настроение цялото семейство се качи на въздушното такси, с което прелетяха до летището (Уестън би предпочел собствения си хеликоптер, но той беше двуместен и нямаше багажник). От летището взеха големия пътнически самолет.
— Ела тук, Глория — повика я госпожа Уестън. — Запазила съм ти място до прозореца, да можеш да гледаш.
Глория изтопурка радостно по пътеката, залепи нос на дебелото стъкло — носът й се превърна в бял кръг — и загледа напрегнато. Разнесе се ревът на двигателите. Глория беше още твърде малка, за да се уплаши, когато Земята се провали далеч долу, а тя самата стана два пъти по-тежка от обикновено; но беше достатъчно голяма, за да й бъде всичко това безкрайно интересно. Едва когато Земята се превърна в скърпено от различни парчета одеяло, тя се откъсна от прозореца и се обърна към майка си.
— Мамо, скоро ли ще стигнем в града? — попита тя, като разтриваше премръзналото си носле и следеше с любопитство как петното пара, останало на стъклото от дъха й, се свива постепенно и изчезва.
— След около половин час — каза майката и попита със сянка от тревога в гласа: — Не се ли радваш, че отиваме там? Знаеш ли колко ще ти хареса градът — с тези огромни сгради, много хора и толкова други интересни неща. Ще ходим всеки ден на визивокс и на цирк, и на плаж, и…
— Да, мамо — отвърна Глория, не особено въодушевена. В момента самолетът летеше над облаци и Глория биде погълната изцяло от тази необикновена гледка — облаци долу, а не горе. После небето наоколо се изчисти и тя се обърна към майка си със загадъчен вид, сякаш знаеше някаква тайна.
— Знам защо отиваме в града, мамо.
— Така ли? — госпожа Уестън беше озадачена. — Защо, миличко?
— Вие не ми казвате, защото искате да ме изненадате, но аз знам. — За миг тя остана прехласната пред собствената си проницателност, после се разсмя весело: — Отиваме в Ню Йорк, за да намерим Роби, нали? С детективи!
Джордж Уестън тъкмо пиеше вода и тези думи доведоха до катастрофални резултати. Задавяне, задъхване, гейзер вода, пристъп на задушаваща кашлица. Когато всичко отмина, Джордж Уестън, целият измокрен и зачервен, имаше крайно изнервен вид.
Госпожа Уестън запази самообладание, но когато Глория повтори въпроса с по-тревожен глас, и тя не издържа.
— Може би — отвърна рязко. — За бога, седни спокойно поне за миг и млъкни!
Ню Йорк винаги е бил рай за туристите и любителите на развлечения, но в 1998 година беше още по- примамлив. Родителите на Глория видяха възможностите в това отношение и ги използуваха докрай.
По заповед на съпругата Джордж Уестън остави работите си да се грижат сами за себе си един месец, за да е свободен „да развлича Глория на провал“, както се изразяваше той. Както и всичко друго, с което се заловеше Уестън, тази задача бе изпълнена делово, ефикасно и изцяло. Всичко, което е възможно да се направи, бе направено, преди да е изтекъл и месец.
Заведоха я на покрива на Рузвелт Билдинг и от тази височина — половин миля — тя разгледа с трепет зъбчатата панорама от покриви, които се губеха в самите поля на Лонг Айлънд и в равнините на Ню Джързи. Посетиха зоологическите градини, където Глория, замряла от страх и блаженство, видя „истински, жив лъв“ (и остана разочарована от това, че пазачите го хранеха със сурови бифтеци, а не с живи хора, както бе очаквала) и дълго и упорито настоява да й покажат кита.
Обект на вниманието им станаха различни музеи, паркове, плажове и аквариуми.
Глория плава по Хъдсън с параход, изработен в стила на двайсетте години. Летя на екскурзия в стратосферата, където небето беше тъмновиолетово, звездите светеха по-силно, а Земята долу, обгърната от изпарения, приличаше на огромна паница. Слезе с подводен съд със стъклени стени в дълбочините на пролива Лонг Айлънд, където в зеления трептящ свят наоколо се носеха странни морски същества, които я гледаха с любопитство през стъклото, после изведнъж се извиваха и отплуваха.
Пред погледа й се разкри нова приказна страна — макар и по-прозаична, — когато госпожа Уестън я поведе из универсалните магазини.
И тъй, когато месецът вече изтичаше, съпрузите Уестън бяха убедени, че са направили всичко възможно, за да накарат Глория да забрави веднъж завинаги изчезналия Роби. Но не бяха съвсем сигурни дали са успели.
Защото, където и да я заведяха, видеше ли роботи, Глория проявяваше най-голям интерес именно към тях. Колкото и очарователни и невиждани неща да имаше пред нея, тя мигом ги забравяше, щом зърнеше дори само с крайчеца на окото си някой движещ се метален механизъм. Затова госпожа Уестън, когато водеше Глория някъде, гледаше да избягва всякакви срещи с роботи.
Развръзката дойде в Музея на науката и индустрията. Този музей беше уредил специална изложба за деца, на която се демонстрираха всякакви научни чудеса, нагодени към детския начин на възприемане. Разбира се, родителите на Глория включиха тази изложба в графата „задъжителни“.
И в момента, когато двамата стояха пред един мощен електромагнит, погълнати изцяло от неговото действие, госпожа Уестън изведнъж откри, че Глория не е при тях. Първоначалната паника отстъпи място на спокойно обмисляне, след което двамата, с още трима помощници, започнаха да търсят внимателно.
Глория, разбира се, не беше такова дете, което ще тръгне да се шляе безцелно из музея. За годините си тя беше необикновено целенасочено и непоколебимо момиче — в това отношение гените на майката си бяха казали думата. На третия етаж беше видяла огромен надпис „КЪМ ГОВОРЕЩИЯ РОБОТ“. След като го прочете наум буква по буква и видя, че родителите й нямат намерение да тръгнат в нужната посока, тя взе най-естественото решение. Изчака родителите си да се заплеснат, остави ги най-спокойно и закрачи към надписа.
Говорещия Робот, една грамада, беше съвсем непрактично устройство, което имаше само рекламна стойност. Всеки час при него пускаха група хора, които задаваха шепнешком въпроси на дежурния инженер. А той предаваше на робота онези въпроси, които сметнеше, че са подходящи за него.
Доста скучна работа. Е, добре е да знаеш, че квадратът на 14 е 196, че температурата в момента е 22,2 градуса, че атмосферното налягане е 762,5 мм, че атомното тегло на натрия е 23. Но за това не е нужен
