робот. Особено такава съвсем неподвижна грамада от проводници и бобини, заемаща двадесет и пет квадратни ярда.
Рядко някой се връщаше втори път при робота, но едно четиринадесет-петнадесет годишно момиче седеше кротко на пейката и чакаше трети сеанс. Когато Глория влезе, това момиче беше единствената жива душа наоколо. Но Глория не я погледна дори. В този момент хората почти не я интересуваха. Цялото й внимание беше погълнато от огромния механизъм на колелца. За миг тя се разколеба. Той не приличаше на нито един от роботите, които бе виждала.
Внимателно, с нотка на съмнение в тъничкото гласче, тя започна:
— Господин Робот, извинете сър, но вие сте Говорещия Робот, нали?
Тя не беше сигурна в това, но смяташе, че робот, който може да говори, заслужава истинска вежливост.
(Момичето на пейката мислеше напрегнато нещо и това личеше на слабото му безцветно лице. То измъкна малък бележник и бързо започна да пише някакви йероглифи на него.)
Разнесе се добре смазаното бръмчене на зъбчати механизми и механичният глас прогърмя равно, без всякаква интонация:
— Аз… съм… роботът… който… говори.
Глория го гледаше разочарована. Той наистина говореше, но гласът идваше някъде отвътре. Нямаше лице, към което човек да се обърне.
Независимо от това тя каза:
— Можете ли да ми помогнете, господин Робот?
Говорещия Робот беше конструиран, за да отговаря на въпроси, и досега му бяха задавали само такива въпроси, на които той можеше да отговаря. Затова, уверен в своите възможности, той отвърна:
— Мога… да ти… помогна.
— Много ви благодаря, господин Робот. Да сте виждали някъде Роби?
— Кой е… този… Роби?
— Това е един робот, господин Робот — Тя се повдигна на пръсти — Ей толкова висок, господин Робот, дори малко повече, и е много добър. Има и глава. Вие нямате глава, господин Робот, но той има.
Говорещият Робот не можеше да я догони.
— Робот… ли?
— Да, господин Робот. Робот като вас, само че не може да говори. Но прилича на истински човек.
— Робот… като… мене?
— Да, господин Робот.
Отговорът на това беше някакво пращене, прекъсвано от неразбираеми звуци. Подаденото му радикално обобщение, тоест представата за него не като индивидуален обект, а като част от по-голяма група, надвишаваше възможностите му. Но верен на предназначението си, той все пак се опита да обхване това понятие, което доведе до изгарянето на пет-шест бобини. Забръмчаха аварийните сигнали.
(В този момент момичето на пейката стана и си отиде. Беше събрала достатъчно материал за реферата „Роботиката от практическа гледна точка“. Това беше първото от многото изследвания на Сюзън Келвин в тази област.)
Едва скривайки нетърпението си, Глория чакаше отговор. Изведнъж някой зад нея извика „Ето я!“, и тя позна гласа на майка си.
— Какво правиш тук, непослушнице? — развика се госпожа Уестън, чиято тревога прерастваше в гняв. — Знаеш ли, че изплаши до смърт мама и татко? Защо избяга?
В стаята се втурна дежурният инженер. Хванал се с две ръце за главата, той попита кой е развалил машината.
— Не знаете ли да четете? — викаше той. — Тук е забранено да се влиза без разводач.
Глория извиси тъжното си гласче, за да надвие шума:
— Исках само да видя Говорещия Робот, мамо. Помислих си дали не знае къде е Роби, нали и двамата са роботи.
И само при мисълта за Роби тя изведнъж се разплака неудържимо.
— Трябва да намеря Роби, мамо. Искам си Роби.
Госпожа Уестън преглътна и каза:
— О, господи! Да вървим, Джордж! Не мога повече!
Вечерта Джордж Уестън излезе някъде за няколко часа. На другата сутрин той се приближи до жена си с подозрително самодоволен вид.
— Имам една идея, Грейс.
— Каква? — последва мрачен, равнодушен въпрос.
— Отнася се за Глория.
— Надявам се, че няма да предложиш отново да купим онзи робот.
— Не, разбира се.
— Тогава слушам те. Може пък да си измислил нещо. Всичко, което аз направих, се оказа безполезно.
— Ето какво ми дойде наум. Цялата беда с Глория е, че тя гледа на Роби като на човек, а не като на машина. И, естествено, не може да го забрави. Сега, ако успеем да я убедим, че Роби не е нищо повече от купчина стоманени листове и медни проводници, която се оживява чрез електричество, тогава тя ще престане да тъгува за него. Един вид психологическа атака, нали разбираш?
— А как смяташ да я осъществиш?
— Лесно. Къде мислиш, бях снощи? Убедих Робъртсън от „Ю. С. Роботс“ да ни разведе утре из всички своя владения. Ще идем и тримата и когато разгледаме всичко, Глория ще се убеди, че роботът не е живо същество.
Очите на госпожа Уестън се разшириха постепенно и в тях проблесна нещо като възхищение.
— Я виж ти, та това е чудесна идея.
Копчетата на жилетката на Джордж за малко не отхвръкнаха.
— Само такива ми идват — каза той.
Господин Стръдърс беше добросъвестен управител и по природа склонен към повечко приказки. Резултатът от тази комбинация беше, че всяка крачка от обиколката се съпровождаше от най-подробни — може би дори прекалено подробни — обяснения. Независимо от това госпожа Уестън не се отегчи. Тя дори го прекъсва няколко пъти с молба да повтори обясненията си на по-простичък език, за да може Глория да ги разбере. Под въздействието на тази висока оценка на разказвателните му способности господин Стръдърс съвсем се разтопи и стана още по-разговорлив, ако това изобщо бе възможно. Но Уестън проявяваше все по-голямо нетърпение.
— Извинете, Стръдърс — прекъсна го той насред лекцията му върху фотоклетките, — нямате ли в завода цех, където се използува само труд на роботи?
— Какво? О, да! Да, разбира се! — Той се усмихна на госпожа Уестън. — В известен смисъл това е нещо като омагьосан кръг: роботи произвеждат роботи. Разбира се, това не е практика при нас, а изключение. Преди всичко профсъюзите не биха допуснали такова нещо. Но от време на време пускаме по някой робот, произведен от роботи — просто като научен експеримент. Виждате ли — за по-голяма убедителност той почука с пенснето по дланта си, — профсъюзите не могат да разберат едно — и говоря това като човек, който винаги е симпатизирал на профсъюзното движение, — те не разбират, че появата на робота, макар и отначало да предизвика известни смущения, неизбежно ще…
— Да, Стръдърс — каза Уестън, — а какво става с цеха, за който говорихме, може ли да го видим? Ще бъде много интересно, сигурен съм.
— Да, да, разбира се. — И с решително движение той сложи отново пенснето си и се покашля смутено. — Насам, моля.
Докато ги превеждаше по коридора и надолу по стълбите, той не говори много. Но щом влязоха в голямото, силно осветено помещение, което звънтеше от металическа дейност, шлюзите се вдигнаха и потокът от обяснения рукна с нова сила.
