Аз, роботът

— Ето! — посочи той гордо. — Само роботи! Наглеждат ги само пет души, но те дори не стоят в това помещение. От пет години, тоест, откак започнахме този експеримент, не е имало нито една неизправност. Разбира се, роботите, които се произвеждат тук, имат сравнително просто устройство, но…

За Глория гласът иа управителя отдавна се беше превърнал в някакво шумолене, което едва докосваше ухото. Цялата обиколка й се струваше скучна и безсмислена. Наоколо имаше много роботи, но нито един не приличаше поне мъничко на Роби, и тя гледаше всичките с нескрито презрение.

Тя забеляза, че в това помещение изобщо нямаше хора. После погледът й падна върху шест-седем робота, които работеха нещо около кръглата маса отсреща. Очите й се разшириха от изумление и изненада. Помещението беше доста голямо и тя не беше сигурна дали те не я лъжат, но единият от роботите приличаше… приличаше на… но, да това е той!

— Роби! — прониза тя въздуха и единият от роботите край масата трепна и изтърва инструмента, който държеше в ръце.

Глория полудя от радост. Преди родителите й да успеят да я спрат, тя се промъкна през перилата, скочи леко на пода, който беше няколко стъпки по-ниско, и размахвайки ръце, припна към Роби.

А тримата възрастни замръзнаха на местата си от ужас, защото видяха нещо, което тя във възбудата си не забеляза: огромният автоматичен трактор се носеше право към нея.

За части от секундата Уестън се опомни, но тези части от секундата бяха решителни, защото той вече не можеше да настигне Глория. Той се метна през перилото, но това беше явно безнадежден опит. Господин Стръдърс замаха отчаяно на надзорниците да спрат трактора, но те бяха хора и им беше нужно време, за да реагират.

Единствен Роби реагира незабавно и точно. С гигантски крачки той се устреми от другия край към малката си господарка. Всичко останало стана само за миг. Без да забавя крачка, с един мах на ръката Роби грабна Глория, от което тя остана без дъх. Уестън, без да може да съобрази какво става, по-скоро усети, отколкото видя, как Роби прелетя край него и се спря смутен. Тракторът прекоси мястото, където би трябвало да се намира Глория, само секунда след Роби, който се плъзна още десетина стъпки и едва спря.

Глория си пое дъх, остави се за малко в прегръдките на родителите си, а после се обърна радостно към Роби. За нея нищо не се беше случило освен едно: тя бе намерила приятеля си.

Но облекчението, изписано на лицето на госпожа Уестън, премина в дълбоко подозрение. Тя се обърна към мъжа си и въпреки разчорлените си коси успя да си придаде внушителен вид.

— Ти ли скрои това?

Джордж Уестън избърса с кърпичка запотеното си чело. Ръката му трепереше, а устните му се извиха в жалка усмивка.

Госпожа Уестън продължи мисълта си:

— Роби не е конструиран за работа в завода. Тук не биха могли да го използуват. Но ти си уговорил да го поставят в това помещение, за да може Глория да го намери. Признай си.

— Добре, признавам — каза Уестън. — Но как можех да зная, че тази среща ще бъде пълна с такова напрежение? И освен това Роби й спаси живота, не можеш да отречеш това. Ще ти даде ли сърце сега да го махнеш?

Грейс Уестън се замисли. Тя се обърна към Глория и Роби и се загледа в тях. Глория беше прегърнала така здраво робота през шията, че ако той беше от плът и кръв, а не от метал, отдавна да се бе задушил. Луда от щастие, тя му шепнеше какви ли не глупости. Ръцете на Роби, отлети от хромирана стомана, които можеха да вържат на фльонга стоманен прът от два цола, обвиваха нежно и с обич момиченцето, а очите му излъчваха тъмночервено сияние.

— Няма как — каза най-после госпожа Уестън, — явно ще остане у нас, докато не го разяде ръждата.

* * *

Сюзън Келвин сви рамене.

— Разбира се, не се е стигнало дотам. Всичко това става в 1998 година. Към 2002-а изобретихме подвижния говорещ робот, с което всички неговорещи модели остаряха. За противниците на роботите това беше капката, от която чашата преля. Между 2003 и 2007 година повечето правителства забраниха роботите да се използуват на Земята за други цели освен научни.

— Следователно Глория е трябвало в края на краищата да се раздели с Роби, така ли?

— Така изглежда. Но мисля, че на петнайсет години за нея това е било по-лесно, отколкото на осем. Във всеки случай това отношение към роботите беше глупаво и безсмислено. Когато в 2007 година2 постъпих в „Ю. С. Роботс“, фирмата бе загазила финансово, както никога. В началото дори си мислех, че след няколко месеца ще остана без работа. Но след това се намери изход: започнахме да разработваме извънземния пазар.

— И тогава всичко тръгна по мед и масло, нали?

— Не съвсем. Започнахме с опита да приспособим вече съществуващите модели. Например тези първи говорещи роботи. Те бяха два пъти по-високи от човешки бой, много тромави и не особено ефикасни. Изпратихме ги на Меркурий да помогнат за разработката на мина там, но нищо не стана.

Погледнах я изненадан.

— Така ли? Но „Мъркюри майнз“ е огромен концерн с много милиарден капитал.

— Сега, да. Но едва вторият опит излезе успешен. Ако вие, млади човече, искате да научите повече, бих ви посъветвала да намерите Грегъри Пауъл. Той и Майкъл Донъвън изпълняваха при нас най- трудните задачи през двайсетте и трийсетте години. Много отдавна не съм чувала нищо за Донъвън, но Пауъл живее тук, в Ню Йорк. Той вече е дядо, въпреки че на мен ми е трудно да свикна с тази мисъл. Помня го като млад. Разбира се, тогава и аз бях по-млада.

Исках да я накарам да говори още.

— Мисля си, че ако ми разкажете в най-общи линии, после мога да помоля господин Пауъл да допълни подробностите.

(Впоследствие така и направих.)

Тя разпери тънките си ръце върху бюрото и се загледа в тях.

— Има две-три неща, които зная горе-долу.

— Започнете с Меркурий — предложих аз.

— Добре. Втората експедиция за Меркурий беше изпратена, ако се не лъжа, в 2015 година. Това бе проучвателна експедиция, финансирана от „Ю. С. Роботс“ и „Солар Минерала“. Тя се състоеше от Грегъри Пауъл, Майкъл Донъвън и един нов тип робот, който все още изпробвахме…

Гоненица

Една от любимите сентенции на Грегъри Пауъл гласеше, че от паника полза няма. Затова, когато Майкъл затрополи по стълбата и се хвърли към него възбуден, със залепнала от пот коса, Пауъл се намръщи.

— Какво се е случило? — попита той. — Да не си счупил нокътя си?

— Бабината ти! — озъби се Донъвън запъхтян. — Какво правиш долу цял ден? — Той пое дълбоко въздух и изстреля: — Спиди не се върна.

Очите на Пауъл се разшириха и той се спря на стълбата, но веднага се съвзе и продължи нагоре. Не каза нищо, докато не излезе на горната площадка, след което попита:

— Ти го прати за селен, нали?

— Да.

— Преди колко време?

— Има пет часа.

Мълчание! Ама че дяволска работа. Само дванайсет часа са прекарали на Меркурий, а вече оплетоха