резултат. Роботът не е длъжен мигновено да анализира качествата на човека. Първоначално той се подчинява на всеки, но постепенно започва да селектира. Роботът расте, учи се и съзрява. Отначало е еквивалентен на дете и има необходимост от надзираване. Вече пораснал, той може да бъде оставен сам в човешко общество. Накрая става негов пълноправен член.
— Със сигурност това удовлетворява опонентите?
— Ни най-малко — отговори ядосан Харимън. — Сега се появиха нови. Те не приемат правото на преценка. Според тях, роботът няма право да подценява никой човек. Като изпълнява заповед А, роботът нарушавал правата на този, издал заповед Б.
— И какво е разрешението на тази дилема?
— Няма такова. Аз се предавам!
— Разбирам.
— По тази причина потърсих теб, Джордж.
— Мен… — Гласът на Джордж Десет остана непроменен. Съществуваше елемент на изненада, но той не се прояви външно. — Защо избрахте точно мен?
— Защото не си човек — отговори напрегнато Харимън. — Казах ти, че виждам роботите като партньори на човека. Искам ти да ми сътрудничиш!
Джордж разпери ръце с длани нагоре. Жестът му беше странно човешки.
— Какво мога да направя?
— Може би ти се струва, че си безсилен да ми помогнеш, Джордж? Създаден си отскоро и си още в детска възраст. Програмиран си да не разполагаш с много информация, затова ти обясних ситуацията подробно. Ще пораснеш умствено и ще можеш да погледнеш на проблема от другата му страна. Там, където аз не виждам разрешение, ти може да видиш!
— Мозъкът ми е програмиран по човешки образец — отбеляза Джордж. — Как може да разсъждавам различно?
— Ти си последният от моделите JG. Мозъкът ти е по-сложен дори от старите гиганти Машините. Той има човешка основа, но е отворен. Може да се развие във всяка посока. Въпреки това няма да може да преодолее Трите закона. По тази причина мисленето ти може да се различава от това на човека.
— Знам ли достатъчно за хората, за да успея да се доближа ефективно към проблема? За тяхната история? За тяхната психология?
— Разбира се, че не, но ще можеш да научиш всичко достатъчно бързо.
— Ще мога ли да разчитам на помощ, господин Харимън?
— Не, всичко е между нас. Никой друг не знае за този проект и ти не трябва да споменаваш пред никого!
— Дали не бъркаме, господин Харимън, като пазим нашия план в тайна?
— Не. Разрешение, предложено от робот, няма да бъде прието. Всяка идея ще споделяш с мен. Ако я сметна за ценна, ще я докладвам. Никой няма да разбере, че е твоя.
— В светлината на казаното от Вас преди, тази процедура ми се струва правилна — каза Джордж. — Кога започваме?
— Веднага. Ще се погрижа да получиш необходимите за обучение филми.
1а.
Харимън седеше сам. Навън се беше стъмнило, но кабинетът му бе така осветен, че той не забелязваше това. Даже не бе усетил как бяха минали три часа, откакто бе настанил Джордж Десет в кабинката му с първия филм.
Беше се затворил сам с духа на Сюзан Калвин. Великолепна кибернетичка, тя бе превърнала позитронния робот от детска играчка в съвършен и всестраннодействащ инструмент. Толкова съвършен и многостранен, че човекът не дръзваше да го използва. Може би от завист и страх?
Беше починала преди повече от сто години. Проблемът с Франкенщайновия комплекс бе съществувал и по нейно време, но тя не го беше разрешила. Дори не беше се опитала да го направи, защото не бе необходимо. Роботиката тогава бе приложима единствено в космическото пространство.
Точно успехът на роботите бе редуцирал нуждата от тях. Това бе поставило Харимън в…
Дали Сюзан Калвин би се обърнала към робот да разреши проблема? Сигурно…
И той седя дълго в нощта…
2.
Максуел Робъртсън притежаваше най-много от акциите на „Американски роботи“. Това му даваше правото да контролира Корпорацията. На външен вид не бе нищо особено. На средна възраст, по-скоро дундест, той имаше навик да гризе десния ъгъл на устните си, когато бе разтревожен.
Двадесет години имаше работа с хора от правителството и си беше изградил стил да се справя с тях. Отстъпваше, усмихваше се, но печелеше време.
Но ставаше все по-трудно. Причината основно бе в Гунар Ейзенмът. През последното столетие Световните консерватори неизменно се нареждаха на второ място след Световните администратори. Ейзенмът не се съобразяваше с никого и трудно допускаше компромиси. Той беше първият консерватор, който не беше роден в Америка. Всеки от „Американски роботи“ бе сигурен, че само споменаването на Компанията предизвикваше неговата враждебност.
Не от години, поколения наред изникваше предложение Корпорацията да се преименува в „Световни роботи“. Робъртсън възразяваше. Фирмата бе сътворена с американски капитал, ум и усилия. Въпреки че отдавна бе придобила световна известност и влияние, името й трябваше да носи белега за своя произход. Поне докато той имаше контрол над нея.
Ейзенмът бе висок мъж с дълго лице и груби черти. Изговаряше думата „световен“ с американски акцент, въпреки че не бе стъпвал в Америка, преди да заеме поста си.
— Изглежда ми доста просто, господин Робъртсън. Продуктите на Вашата компания не се продават, а се отдават под наем. След като наетата на Луната Ваша собственост не е необходима повече, получавате си продуктите обратно и ги премествате на друго място.
— Да, господин консерватор, но къде? Противозаконно е да ги докараме на Земята без правителствено разрешение, а такова ни бе отказано.
— Тук няма нужда от тях. Може да ги откарате на Меркурий или на някой астероид.
— Какво ще правят с тях там?
Ейзенмът сви рамене.
— Специалистите от Вашата Компания ще измислят нещо.
Робъртсън поклати глава.
— Корпорацията ще претърпи огромни загуби.
— Страхувам се, че сте прав — отбеляза безизразно Ейзенмът. — Разбрах, че финансовото Ви състояние от няколко години не е на висота?
— Причина за това са правителствените ограничения, господин консерватор!
— Бъдете реалист, господин Робъртсън. Знаете много добре, че общественото недоверие към роботите нараства.
— Напълно неоснователно!
— Но е факт. Може би ще постъпите разумно, ако ликвидирате компанията? Това е само предложение от моя страна.
— Вашите предложения имат тежест, господин консерватор. Нужно ли е да Ви напомням, че нашите Машини спасиха Земята от екологична катастрофа?
— Сигурен съм, че човечеството ви е благодарно за това, но събитието беше много отдавна. Сега живеем в съгласие с природата, което понякога ни създава неудобства. При всички случаи миналото е забравено.
— Намеквате за това, че сега не правим нищо за хората?
— И така може да се каже.
