— Сигурно не очаквате да изчезнем на минутата? Ще претърпим огромни загуби. Необходимо ни е време.
— Колко?
— Колко ни давате Вие?
— Не зависи от мен.
Робъртсън заговори меко:
— Сега сме сами. Нямаме нужда от игри. Колко време ни давате Вие?
Изражението на Ейзенмът се промени, сякаш пресмяташе нещо.
— Мисля, че може да разчитате на две години. Ще бъда честен с Вас. Световното правителство възнамерява да ликвидира компанията, ако Вие не го направите. Освен ако не настъпи глобална промяна в общественото мнение, в което дълбоко се съмнявам… — Той поклати глава.
— Две години тогава — промълви Робъртсън.
2а.
Робъртсън седеше сам. Не обмисляше нещо конкретно, а се бе отдал на спомени. Вече четири поколения фамилията Робъртсън оглавяваше фирмата, въпреки че сред тях нямаше нито един кибернетик. Ланинг, Богърт и преди всичко Сюзан Калвин бяха създали „Американски роботи“. Робъртсън бяха осигурили климата за развитието на компанията.
Без Корпорацията Двадесет и първи век щеше да затъне в катастрофа. Техните Машини ръководеха човечеството по сложния му път през вировете и плитчините на историята.
И каква бе отплатата? Отпуснаха им две години! Какво можеше да се направи през този период, за да се превъзмогне огромното предубеждение на хората? Не му идваше наум.
Харимън бе споменал за някакви свои идеи, без да навлиза в подробности.
Но какво би постигнал Харимън? Как би могъл да се противопостави някой на дълбоката антипатия срещу имитацията?
Робъртсън потъна в неспокоен сън, но и в него не го осени прозрение.
3.
— Вече имаш всичко, отнасящо се до нашия проблем, Джордж — каза Харимън. — В паметта ти е въведено огромно количество информация за историята и настоящето на хората. Никой човек не знае повече от тебе.
— Съгласен съм с Вас.
— Имаш ли нужда от още нещо?
— Що се касае до информация, не откривам големи празноти. Може би в периферията съществуват неща, за които не съм се сетил, но не съм сигурен. Но истината е, че съм зареден с огромно количество данни.
— Така е. Освен това, не разполагаме с достатъчно време. Робъртсън ми каза, че имаме две години, като не броим шестте месеца, които вече изминаха. Имаш ли някакво предложение?
— В момента никакво, господин Харимън. Трябва да претегля информацията, а за това ми е необходима помощ.
— От мен?
— Не. Вие сте специалист и казаното от вас може да потисне съжденията ми. Не би помогнал и друг човек, защото настоявате проектът да остане в тайна.
— В такъв случай, кой може да ти помогне, Джордж?
— Друг робот, господин Харимън.
— Какъв друг робот?
— Конструирани са и други представители от серията JG. Аз съм десетият — JG–10.
— По-ранните са безполезни, експериментални…
— Джордж Девет съществува, нали, господин Харимън?
— Да, но как би могъл да ти помогне? Той е същият като теб, с дребни недостатъци. В сравнение с него ти си много по-сложен.
— Сигурен съм в това — каза Джордж Десет и поклати тъжно глава. — Проблемът е, че когато създам редица от мисли, поради факта, че аз съм авторът, тя много ми харесва и не мога да я прекъсна. Ако мога, след като съм я създал, да я изразя пред Джордж Девет, той би могъл да я продължи. Освен това, би могъл да направи преценка на допуснатите грешки.
Харимън се усмихна.
— С други думи, две глави ще помогнат повече, Джордж?
— По-скоро бих казал — два индивида с една глава, господин Харимън.
— Прав си. Имаш ли нужда и от друго?
— Да. Нуждая се от нещо повече. Разполагам с много данни за хората и техния свят. Виждал съм ги тук — в „Американски роботи“ и можах да съпоставя своята интерпретация с видяното. Не така стоят нещата с материалния свят. Никога не съм го виждал. Моите съзерцания не са представителни. Бих желал да го видя.
— Материалният свят? — Харимън се вцепени от изненада. — Сигурно не предлагаш да те изведа извън територията на „Американски роботи“?
— Да, точно това предлагам.
— Това е противозаконно! Като се отчете и антипатията, характерна за нашата съвременност, ще бъде фатално!
— Ако разберат, да. Не искам да ме заведете в някой град или друго населено място. Предпочитам откритите пространства.
— Това също е незаконно.
— Ако ни хванат!
— Колко важно е това за тебе, Джордж? — попита Харимън.
— Не мога да преценя, но изглежда важно.
— Имаш ли нещо конкретно наум?
Джордж Десет се поколеба.
— Не мога да кажа. Струва ми се, че може и да излезе нещо, ако се редуцират някои полета на несигурност.
— Добре, ще помисля върху предложението ти. Междувременно ще проверя Джордж Девет и ще дам нареждане да те поставят в отделна кабина. Поне това може да уредим без излишни неприятности.
3а.
Джордж Десет седеше сам.
Той прие твърденията колебливо и извърши калкулация. Повтори процедурата няколко пъти. От изводите изработи други изрази. Прие ги и ги подложи на проверка. Откри противоречия и ги отхвърли. Или не биваше да го прави? Внимателно продължи нататък.
При всяко едно от заключенията не усещаше изненада, почуда или задоволство. Всяко отмяташе с плюс или минус.
4.
Харимън продължаваше да бъде напрегнат, въпреки че вече се приземяваха в имението на Робъртсън.
Робъртсън бе подписал разрешителната заповед за полета на динафойла. Безшумният летателен апарат се придвижваше еднакво лесно вертикално и хоризонтално. Освен това беше достатъчно голям, за да издържи тежестта на Харимън, Джордж Десет и на пилота, разбира се.
