Айзък Азимов
Инцидентът на тристагодишнината
4 юли 2076… За трети път авария в шаблонната система за номерация, базирана на акцент върху десетиците, беше върнала последните две цифри една година назад. Съдбовната седемдесет и шеста, станала свидетел на раждането на нацията.
Това не беше вече държавата в стария смисъл. Имаше преди всичко географски израз. Бе се превърнала в част от едно огромно цяло, включена във Федерацията на човечеството на Земята. Нейни клонове бяха Луната и други планети. Като култура и наследство обаче името и идеята живееха. Тази част от планетата, означена със старото име, продължаваше да бъде най-перспективния и напреднал регион на света… Президентът на Съединените щати беше най-силната фигура в Планетарния съвет.
Лоурънс Едуардс наблюдаваше дребната фигура на Президента от висотата на шестте хиляди метра, на които летеше. Погледът му се плъзгаше над тълпата, моторът тихо бръмчеше зад гърба му. Картината пред очите му точно отразяваше това, което всеки би видял на своя телевизионен екран. Колко пъти беше посрещал такива малки фигурки в своята всекидневна. Дребни човечета, потопени в куб от слънчева светлина. Толкова реални, сякаш бяха съживени хумункулуси и ти би могъл да ги поставиш на своята длан.
Но хилядите, изпълнили пространството около паметника на Вашингтон, не би могъл да поставиш на дланта си. Не би могъл да го сториш и с Президента. Вместо това, можеш да го докоснеш, да му стиснеш ръката…
Едуардс мислено се присмя на този излишен елемент от реалността. Искаше му се да бъде на стотици километри далеч оттук. Да се рее из някоя изолирана, непозната пустош, вместо да следи за прояви на безредие. Нямаше никаква нужда от него тук, освен да бъде в подкрепа на мита за „оказване на ефективен контрол“.
Едуардс не беше почитател на Президента… Хюго Алън Уинклер, петдесет и седми по ред.
За Едуардс Президентът Уинклер беше човек без съдържание. Чаровник, който дава празни обещания, за да печели гласове. След всички надежди, възлагани на неговата администрация през изминалите няколко месеца, той беше само едно голямо разочарование. Световната федерация заплашваше да се разпадне. Уинклер беше безсилен да се справи с този проблем, преди да изтече мандатът му. Човечеството имаше нужда от здрава ръка, а не да бъде галено с перце.
И ето го сега, здрависваше се с множеството от хора, пазен неотлъчно от Службата и от самия Едуардс. Помагаха и други, които наблюдаваха отвисоко.
Президентът явно щеше да се стреми да го преизберат. Това бе добър шанс да бъде победен. Само че нещата щяха да се влошат, защото основното в платформата на опозицията бе разпадането на Федерацията.
Едуардс въздъхна. Предстояха им злочести четири, а може би, четиридесет години… През това време от него се очакваше единствено да се рее из въздуха, готов да се свърже с всеки агент на Службата долу по лазерния телефон, ако забележи и най-слабо…
Не забелязваше и най-слабо… Нямаше признаци на безредие. Само малък облак бял прах, почти незабележим. Моментно проблясване и вече бе изчезнал…
Къде беше Президентът? Беше се изгубил сред облака прах.
Погледна към мястото, където го бе наблюдавал последния път. Президентът не можеше да се отдалечи много.
Тогава усети, че нещо не е наред. Бъркотията бе обхванала агентите на Службата. Сякаш бяха изгубили главите си и се лутаха хаотично. След това най-близките до тях от тълпата сякаш се заразиха. Шумът нарасна и се превърна в тътен.
Не бе необходимо Едуардс да чува думите на нарастващия грохот. Достатъчно бе, че до него достигаха неистовите крясъци. Президентът Уинклер бе изчезнал! В един момент беше там, а в следващия се беше превърнал в шепа изчезващ прах.
Едуардс задържа дъх в агонията на очакването. Струваше му се, че е изминала вечност от момента на прозрението до отчайващата паника.
… Тогава прокънтя глас сред проглушителната врява. Шумът замря и се възцари тишина. Сякаш наистина наблюдаваш телевизионна програма, чийто звук някой бе намалил и после изключил.
„Боже, това е Президентът!“, помисли Едуардс.
Нямаше начин да се сбърка този глас. Уинклер стоеше на охраняваната сцена, от която трябваше да произнесе своята реч в чест на Тристагодишнината. Беше я напуснал преди десетина минути, за да поздрави хората.
Как се бе озовал обратно там?
Едуардс се заслуша…
— Нищо не се е случило с мен, мои американски приятели. Това, на което станахте свидетели току-що, бе повреда на едно приспособление. Вашият Президент е жив и здрав. Няма да позволим един технически дефект да помрачи честването на най-щастливия за нацията ден… Приятели, моля за вашето внимание!
Последва речта по случай Тристагодишнината. Най-великата реч, която Уинклер някога бе произнасял. Поне Едуардс не бе чувал досега подобна. Той се улови, че повече слуша, отколкото да изпълнява своите наблюдателни функции.
Уинклер беше неотразим. Съзнаваше значимостта на Федерацията и поставяше нейната стабилност на първо място.
Дълбоко в него една част от съзнанието му си припомни, че експертите в роботиката бяха създали съвършено копие на Президента. То бе призвано да изпълнява единствено церемониални функции. Да поздравява и да се здрависва с тълпата. Нямаше да се изморява или да се отегчава. Отпадаше и опасността да бъде убит.
Едуардс шокиран осъзна, че точно това се беше случило. Бяха наблюдавали много удачен робот, наистина. Но, по някакъв начин, той бе убит!
13 Октомври 2078…
Едуардс вдигна поглед към дребния робот, който се приближи до него и каза мелодично:
— Господин Янек ще Ви приеме веднага.
Едуардс се изправи. Усети се прекалено висок в сравнение с набития, метален водач. Обаче не се чувстваше млад. През изминалите две години лицето му се беше покрило с бръчки и той съзнаваше този факт.
Роботът го въведе в изненадващо малка стая. Зад изненадващо малко бюро седеше Франсис Янек, понапълнял и нелепо изглеждащ млад мъж.
Янек се усмихна и протегна ръка за поздрав. Погледът му издаваше приятелски намерения.
— Господин Едуардс.
— Радвам се на предоставената ми възможност, господине… — измърмори гостът.
Едуардс досега не беше виждал Янек. Службата на личен секретар на Президента е спокойна и не блести с излишен шум и парадност.
— Заповядайте, седнете. Ще вземете ли соева цигара?
Едуардс отказа с учтива усмивка и седна. Янек определено подчертаваше своята младост. Обсипаната му с плисета риза бе разтворена. Космите на гърдите му бяха боядисани в лилаво.
— Знам, че се опитвате да се срещнете с мен от седмици — каза Янек. — Съжалявам за закъснението. Надявам се, разбирате, че не разполагам с времето си. Както и да е, вече сте тук… Между другото, говорих за Вас с Началника на Службата. Той има високо мнение за уменията Ви и съжалява, че подавате оставка.
— Ще се чувствам по-добре, ако продължа своето разследване, без да безпокоя Службата — отговори Едуардс, свел поглед.
Янек се усмихна.
— Въпреки че бяха дискретни, вашите занимания не са тайна за никого — каза той. — Началникът ми обясни, че разследвате инцидента, станал на Тристагодишнината. Трябва да призная, че това ме убеди да
