подхвърли ножчето си във въздуха и го улови с отработено движение.
— О, да. Никъде не може да има абсолютна сигурност. А сега до мен ли ще стоите?
— Може би — усмихна се Дарити. — Вие много силно искахте да дойдете тук, нали?
— Не заради мен, инспекторе. А сега бихте ли прибрали ножа?
Дарити изненадано се обърна по посока на лекия жест на Блаущайн. Прибра ножа, погледна за втори път към спътника на Блаущайн и тихичко подсвирна.
— Здравейте, д-р Ралсън.
— Здравейте — дрезгаво отговори той.
Блаущайн не се изненада от реакцията на Дарити. Ралсън беше отслабнал с десет килограма откакто се върна в санаториума. Лицето му беше бледо и изпито — лице на човек, внезапно станал на шейсет.
— Скоро ли ще започнат изпитанията? — попита Блаущайн.
— Струва ми се, че започват — отвърна Дарити.
Той се облегна на парапета. Блаущайн хвана Ралсън за лакътя и понечи да го отведе, но Дарити тихо го спря:
— Останете тук, Док. Не искам да се разхождате по време на изпитанията.
Блаущайн огледа лабораторията. Мъжете стояха наоколо. Той позна Грант, сух и висок, бавно да пали цигара, но изведнъж се отказа и пъхна запалката и цигарата обратно в джоба си. Младите хора до контролните табла напрегнато чакаха. Разнесе се ниско бучене и лек мирис на озон изпълни въздуха.
— Вижте! — рязко каза Ралсън.
Блаущайн и Дарити погледнаха в указаната посока. Прожекторът заблещука. Сякаш въздухът между него и тях се нагорещи. Една желязна топка закачена на махало се залюля и навлезе в блестящия сектор.
— Забавя се, нали? — попита Блаущайн развълнувано.
Ралсън кимна.
— Измерват височината на издигане от другата страна, за да пресметнат загубата на инерция. Глупаци! Казах им, че ще работи! — Говорът му беше затруднен.
— Само наблюдавайте, д-р Ралсън — каза Блаущайн. — Не бива да се вълнувате!
Махалото спря люлеенето си. Блясъкът от прожектора стана малко по-интензивен и желязната сфера описа своята дъга още веднъж.
Повториха опита, като всеки път движението на сферата се забавяше с рязко трепване. Чуваше се отчетлив звук, когато тя се сблъскваше с трепкащата светлина. И всеки път издрънчаваше. Отначало тежко, като че ли се удряше в маджун, а след това звънко и отчетливо сякаш желязото срещаше желязо и шумът изпълни залата.
Издърпаха топуза на махалото и повече не го използваха. Прожекторът бе заобиколен от мъгла и трудно се различаваше.
Грант даде някакво нареждане и мирисът на озон внезапно стана остър и натрапчив. От наблюдателите се изтръгна вик, всеки извика на съседа си. Множество пръсти сочеха натам.
Блаущайн се облегна на парапета, развълнуван както останалите. Там, където беше прожекторът, сега имаше само гигантско полусферично огледало. Беше идеално чисто и лъскаво. Той дори видя себе си отразен в него — малък човек, застанал на малък балкон, обикалящ всичко. Блаущайн видя флуоресцентните лампи, отразени в огледалото. Беше удивително ясен образ.
— Вижте, Ралсън! — извика той. — То отразява енергия! Отразява светлинните вълни като огледало! Ралсън…!
Той се обърна рязко.
— Ралсън! Инспекторе, къде е Ралсън?
— Какво? — обърка се Дарити. — Не го видях.
Той се огледа наоколо.
— Не е отишъл далече. А и не може да излезе от тук. Тръгнете от другата страна — ръката му за момент замръзна в джоба. — Ножът ми го няма.
Блаущайн го откри. Беше в малка канцелария, принадлежаща на Хал Рос. Тя водеше към балкона, но поради обстоятелствата я бяха забравили. Самият Рос не беше дори наблюдател. Главният механик нямаше нужда от наблюдение. Но офисът му бе послужил на Ралсън за последния епизод от дългата борба със самоубийството.
Блаущайн застана на вратата и се обърна. Срещна погледа на Дарити в галерията на тридесет метра под балкона. Кимна му и Дарити пристигна тичешком.
Д-р Грант трепереше от възбуда. Той запали две цигари една след друга и веднага ги стъпка на пода. В момента палеше трета.
— Това е по-добро от всичко онова, което някой от нас е можел да си представи. Утре ще направим оръдеен тест. Сигурен съм в резултатите, но щом сме го планирали трябва да го свършим. Ще започнем с базука. А може би не. Ще се наложи да пригодим специална конструкция, която поема рикошетите.
Той хвърли и третата си цигара.
Един генерал каза:
— Ще трябва да опитаме с истинска атомна бомба.
— Разбира се. Вече върви подготовката за изграждане на макетен град в Еницетък. Ще построим генератора на място и ще пуснем бомбата. В макета ще има животни.
— Е, мислите ли, че ако пуснем полето на пълна мощност то ще удържи бомбата?
— Не е точно така, генерале. Полето ще бъде незабележимо докато не падне бомбата. Радиацията на плутония ще активира полето преди експлозията. Както стана при последния опит. Това е есенцията на всичко.
— Аз обаче — намеси се Принстънския професор — видях недостатъци. Когато полето е напълно включено — всичко, което защитава, остава в пълна тъмнина, като че слънцето е залязло. Имайки предвид това, аз допускам, че врагът може да пусне безвредна радиоактивна ракета, която да изключи полето за кратък интервал. Това би довело до неприятности и трябва да бъде обмислено от нас много добре.
— Неприятностите — каза Грант бодро — ще бъдат преодолени. Трудности винаги ще има, сигурен съм, но главният проблем е решен.
Британският наблюдател се приближи и стисна ръката на Грант.
— Чувствам се по-сигурен за Лондон сега — каза той. — Бих желал правителството ви да ми позволи да видя пълните планове. Това, което видях, ме порази. Сега изглежда просто, разбира се, но на кой да му дойде на ум?
Грант се усмихна.
— На този въпрос беше отговорено благодарение на д-р Ралсън…
Той се обърна, защото някой го докосна по рамото.
— Д-р Блаущайн! Без малко да Ви забравя. Елате, искам да говоря с Вас.
Той придърпа дребния психиатър и му зашепна в ухото:
— Чуйте, можете ли да доведете Ралсън, за да го представим на тези хора? Това е негов триумф.
— Ралсън е мъртъв.
— Какво!?
— Можете ли да оставите за малко тези хора?
— Да… да… Господа, бихте ли ме извинили за няколко минути?
Грант забърза след Блаущайн.
Хората от ФБР вече бяха там. Дискретно и незабележимо те бяха заградили входа на офиса на Рос. Човешката бариера се раздели, за да могат Грант и Блаущайн да влязат и веднага се затвори след тях. Грант повдигна за миг покривалото.
— Изглежда спокоен.
— Бих казал… щастлив — добави Блаущайн.
Дарити каза глухо:
— Оръжието на самоубийството беше собственият ми нож. Недоглеждането беше мое, така ще бъде докладвано.
— Не, не — възрази Блаущайн — няма смисъл. Той беше мой пациент и най-вече аз съм отговорен. Но
