— Ралсън!
Ръцете на Ралсън се издигнаха слепешката и се вкопчиха в психиатъра.
— Док. Отведи ме оттук!
— Ще те отведа. Сега. Работеше върху силовото поле, нали?
— На хартията е. Грант, на хартията е.
Грант взе листата и погледът му пробяга скептично по тях. Ралсън се обади със слаб гласец.
— Не всичко е там. Само това успях да напиша. Ще трябва да го изработите само по това. Отведи ме, Док!
— Чакай — каза Грант. — Можете ли да го задържите тук, докато проверим това? — обърна се шепнешком той към Блаущайн. — Не мога да разбера по-голямата част от това. Писано е нечетливо. Питайте го какво го кара да мисли, че това нещо ще работи.
— Да го попитам? — каза Блаущайн тихо. — Не е ли той единственият, който винаги знае?
— Попитайте ме, все пак — обади се Ралсън, дочул разговора им от дивана, на който лежеше. Очите му внезапно се разшириха и блеснаха.
Двамата се обърнаха към него.
— Те не искат силовото поле! Те! Експериментаторите! Докато не проумях напълно, нещата си оставаха каквито бяха. Но аз не бях стигнал до тази идея… тази идея, която е сега на хартията… Не бях я извел тридесет секунди преди да почувствам… да почувствам… докторе…
— Какво почувства? — попита Блаущайн.
Гласът на Ралсън отново се снижи до шепот.
— Аз съм дълбоко в пеницилина. Чувствах как потъвам все повече когато продължавах да пиша. Никога не съм бил… толкова дълбоко. Така че това, което знам е вярно. Отведете ме.
Блаущайн се изправи.
— Ще го отведа, Грант. Няма друга алтернатива. Ако успеете да разберете написаното, това ще е. Ако не можете — не знам как да Ви помогна. Този човек не може да работи повече без да умре, разбирате ме, нали?
— Но той — възрази Грант — ще умре от нещо въображаемо.
— Наричайте го както искате, но той ще бъде еднакво мъртъв.
Ралсън беше отново в безсъзнание и не чуваше нищо.
Грант погледна тъжно към него и каза:
— Е, добре, отведете го.
Десет от елитните мъже на Института мрачно наблюдаваха сменящите се картини на осветения екран. Грант също гледаше с намръщено, но твърдо изражение.
— Мисля — започна той, — че идеята е достатъчно проста, господа математици и инженери. Драсканиците може да изглеждат нечетливи, но в тях има смисъл. Първата страница е почти ясна. Тя ще бъде добро начало. Всеки един от вас трябва да разгледа отново и отново останалите страници. От вас се иска от всяка страница да извадите всички възможни версии. Ще работите независимо един от друг. И без консултации.
Един от учените запита:
— Откъде знаеш, че това означава нещо, Грант?
— Знам, понеже това са бележки на Ралсън.
— Ралсън! Аз мислех, че той беше…
— Мислеше си, че е луд! — извика Грант, за да надвика надигналата се глъчка. — Знам. Той е болен. Това е написано от човек, който беше почти мъртъв. И това е всичко, което можахме да получим от Ралсън. Някъде в драсканиците му се крие отговорът на проблема за силовото поле. Ако не го намерим, ще минат може би десет години в търсенето му другаде.
Те се наведоха над записките си. Мина една нощ. Мина втора нощ, трета нощ…
Грант гледаше резултатите, клатейки глава.
— Според твоите думи това нещо е съвместимо? Не бих казал, че разбирам това.
Лоуи, който в отсъствието на Ралсън минаваше за най-добрият атомен инженер в Института сви рамене.
— И на мен не ми е съвсем ясно. Ако работи, той не е обяснил защо.
— Нямаше време за обяснения. Можеш ли да построиш генератора, така, както той го описва?
— Мога да опитам.
— Видя ли другите версии на написаното?
— Другите определено не са съвместими.
— Провери ги пак.
— Добре.
— Можеш ли да започнеш конструирането в такъв случай?
— Ще започна. Но ти казвам честно, че съм песимист.
— Знам. Аз също.
Нещото се разрасна. Хал Рос, Главният механик, взе участие в конструирането и загуби съня си.
По време на денонощието можеше да бъде намерен на площадката, почесващ плешивата си глава. Само веднъж той зададе въпрос.
— Какво е това, д-р Лоуи? Никога не съм виждал нещо подобно. За какво служи?
— Знаеш къде сме, Рос — отговори му Лоуи. — Знаеш, че тук не се задават въпроси. Не ме питай.
Рос не попита отново. Той намрази структурата, която се строеше. Наричаше я грозна и неестествена. Но не се отделяше от нея.
Един ден се обади Блаущайн.
— Как е Ралсън? — попита Грант.
— Не е добре. Иска да присъства на изпитанията на Полевия Прожектор, който той измисли.
Грант се запъна.
— Мисля, че би могло. Все пак той си е негов.
— Бих искал да дойда с него.
Грант изглеждаше нещастен.
— Може да бъде опасно, знаете. Дори и на пилотните изпитания ще боравим с огромни енергии.
— Няма да е по-опасно за нас, отколкото за Вас — отвърна Блаущайн.
— Добре тогава. Списъкът на наблюдателите ще бъде утвърден от Комисията и ФБР, но аз ще ви включа.
Блаущайн гледаше натам. Полевият прожектор стърчеше в самия център на гигантската лаборатория за изпитания, но всичко друго беше разчистено. Нямаше видима връзка с плутониевата купчина, която служеше като енергиен източник, но от коментарите, които чу около себе си, психиатърът разбра, че тя е под земята.
Отначало наблюдателите наобиколиха машината, говорейки си неразбираемо, но след това се отстраниха. Галерията се запълни. Имаше най-малко трима мъже в генералски униформи и цяло съзвездие от по-низши чинове. Блаущайн избра едно свободно място до парапета, най-вече заради Ралсън.
— Все още ли мислиш, че искаш да останеш? — попита го Блаущайн.
В лабораторията беше топло, но Ралсън беше с палто с вдигната яка. Почти не се различаваше от другите. Блаущайн се съмняваше, че сега някой би го разпознал.
— Ще остана — отвърна Ралсън.
Блаущайн остана доволен. Той също искаше да види изпитанията. Но един нов глас го накара да се обърне.
— Здравейте, д-р Блаущайн.
За момент Блаущайн не го позна, но после каза:
— А, инспектор Дарити. Какво правите тук?
— Точно това, което си мислите — той посочи наблюдателите. — Няма друг начин да се очистят, затова трябва да бъдем сигурни, че няма да има грешки. Веднъж стоях до Клаус Фукс, така, както стоя до Вас — той
