във всеки случай нямаше да живее повече от седмица. Откакто изобрети прожектора, той беше свършен човек.
— Каква част от това ще бъде предадено на Федералните власти? — попита Грант. — Не можем ли да забравим за лудостта му?
— Страхувам се, че не, д-р Грант — каза Дарити.
— Разказах му цялата история — добави Блаущайн тъжно.
Грант местеше поглед от единия на другия.
— Ще говоря с Директора. Ако трябва, ще стигна и до Президента. Не виждам нужда да се споменава за самоубийство или лудост. Той ще добие обществена известност като изобретател на полевия прожектор. Това е най-малкото, което можем да направим за него.
Грант стисна зъби.
— Остави бележка — каза Блаущайн.
— Бележка?
Дарити му подаде лист хартия и каза:
— Самоубийците винаги правят така. Това беше една от причините докторът да ми каже какво всъщност е убило Ралсън.
Бележката беше адресирана до Блаущайн и гласеше: „Прожекторът работи, знаех, че ще работи. Сделката е направена. Вие имате прожектора и аз вече не ви трябвам. Затова ще си вървя. Не се тревожете за човечеството, Док. Вие бяхте прав. Развъждаха ни твърде дълго, пропуснаха толкова шансове. Ние сме извън културата и те не могат да ни спрат. Знам го. Това е всичко, което мога да ви кажа. Знам го.“
Беше се подписал набързо, а отдолу имаше още един набързо драснат ред.
„Доказано е, че достатъчно хора са устойчиви на пеницилин.“
Грант понечи да унищожи хартията, но Дарити протегна ръка.
— За съхранение, докторе.
Грант му я даде и въздъхна.
— Горкият Ралсън! Умря, вярвайки на тези глупости.
Блаущайн кимна.
— Така е. Ще му устроите голямо погребение, предполагам и новината за неговото изобретение ще бъде публикувана без лудост и самоубийство. Но хората в правителството ще останат заинтересовани от лудите му теории. А може би, не са толкова луди, нали, мистър Дарити?
— Това е абсурд, докторе — възрази Грант. — Няма учен в тази служба, който да е показал най-малките симптоми на тази болест.
— Кажете му, мистър Дарити — каза Блаущайн.
— Имаше още едно самоубийство. Не, не, не от учените. Не е човек с научна степен. Случи се тази сутрин и го разследвахме, понеже помислихме, че има някаква връзка с днешния тест. Но не изглеждаше да е така и решихме да замълчим докато премине изпитанието. Едва сега стана ясно, че има връзка. Човекът, който умря имаше съпруга и три деца. Нямаше причина да умира. Няма сведения за умствени заболявания. Той се хвърли под една кола. Имаме свидетели, че го е направил нарочно. Не умря веднага и извикаха лекар. Беше ужасно осакатен, но последните му думи преди да умре бяха „Чувствам се много по-добре сега“.
— Но кой беше той? — извика Грант.
— Хал Рос. Човекът, който всъщност построи прожектора. Собственикът на тази стая.
Блаущайн отиде до прозореца. Вечерното небе беше обсипано със звезди.
— Човекът не знаеше нищо за възгледите на Ралсън — каза той. — Никога не е говорил с него. Господин Дарити ми каза. Вероятно учените са по-устойчиви като цяло. Те по-бързо се изхабяват от професията. Ралсън беше изключение, беше пеницилино-чувствителен и настояваше да остане. Виждате какво му се случи. Но какво да кажем за останалите? Онези, които остават на пътя на живота, където няма постоянно прочистване от чувствителните? Каква ли част от човечеството е пеницилино-устойчива?
— Вие вярвате на Ралсън? — попита ужасен Грант.
— Наистина не знам.
Блаущайн гледаше към звездите.
Инкубатори?
Информация за текста
© 1951 Айзък Азимов
Isaac Asimov
Breeds There a Man, 1951
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1145]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48
