Айзък Азимов
Инкубатори
Полицейският сержант Манкевич говореше по телефона и никак не се забавляваше. Погледнат отстрани, разговорът му звучеше горе-долу така:
— Точно така — каза той — това бяха точните му думи. Дойде тука и ми казва: „Хвърлете ме в затвора, защото искам да се самоубия.“
— …Не мога да Ви помогна. На мен също ми прозвуча налудничаво.
— …Вижте, господине, този тип отговаря на описанието. Искате ми информация и аз Ви я давам.
— …Имаше точно такъв белег на дясната буза и каза, че името му било Джон Смит. Той не каза, че е Доктор еди-кой си.
— …Е сигурно е някой мошеник. Никой не се казва Джон Смит. Поне тук, в полицията.
— …Сега е в затвора.
— …Да, точно това имах предвид.
— …Съпротива на офицер, нападение и обида, злонамерена вреда. Това са трите точки в обвинителния акт.
— …Добре, чакам.
Манкевич погледна офицер Браун и закри с ръка слушалката. Огромната му длан покри почти целия телефон. Тъпото му лице беше зачервено и разгневено под рошавата бледожълта коса.
— Неприятности — каза той. — Само неприятности в това полицейско управление. По-добре да бях патрул…
— Кой се обади? — попита Браун. Той току-що бе влязъл и изобщо не му пукаше. Пък и си мислеше, че Манкевич наистина би изглеждал по-добре като патрулиращ полицай.
— От Оук Ридж. От далече. Някакъв тип на име Грант. Шеф на институт по нещо си, а сега… Ало!
Манкевич отново стисна слушалката и заговори по-тихо.
— Слушайте — каза той, — нека Ви обясня всичко от начало. Искам да ме изслушате спокойно и ако не Ви хареса, може да изпратите някой тук. Човекът не иска адвокат. Той твърди, че просто иска да остане в затвора и да Ви кажа право, това е добре дошло за мен.
— …Ама слушате ли ме? Той пристига вчера, тръгва право към мене и казва: „Офицер, искам да ме хвърлите в затвора, защото искам да се самоубия.“ Аз му казвам: „Съжалявам, господине, че искате да се самоубивате. Не го правете, защото ако го направите, ще има да се разкайвате цял живот.“
— …Съвсем сериозно. Казвам Ви точно това, каквото му казах. Не съм се шегувал, аз си имам и без това неприятности тук. Да не мислите, че само това ми е работата — да седя тук и да слушам разни мърморковци, които…
— …Ама чакайте, де! Аз му казвам: „Не мога да Ви хвърля в затвора затова, че искате да се самоубиете. Това не е престъпление.“ Той ми вика: „Ама аз не искам да умирам.“ Тогава му казах: „Слушай, приятел, изчезвай оттук!“ Разбирам да искаше да извърши престъпление, а той не иска. Добре, тогава да не ми плаче на рамото.
— …Свършвам. И той ми казва: „Ако извърша престъпление ще ме затворите ли?“ Аз му отвръщам: „Ако сте заловен, има свидетел и не платите гаранция, ще Ви затворя. А сега — изчезвайте!“ Тогава той грабна мастилницата от бюрото и преди да го спра я изсипа на отворения ми полицейски тефтер.
— …Точно така! Защо си мислите, че сме включили и „злонамерена вреда“? Мастилото потече по панталоните ми.
— …Да, нападение, и обида също! Аз тръгнах към него с надеждата, че ще успея да му налея малко акъл, а той ме ритна по пищяла и ми вкара един под окото.
— …Не съм се гримирал. Защо не дойдете да ми видите лицето?
— …Ще бъде предаден на съда тези дни. Може би в четвъртък.
— …Три месеца е най-малкото, което ще получи, освен ако психолозите не кажат нещо друго. Мисля, че беше смахнат.
— …Официално Джон Смит. Това е единственото име, което ни даде.
— …Не, сър. Не може да бъде освободен извън съответната процедура, предвидена от закона.
— …О’кей, приятел, направи го като искаш! Аз просто си върша работата тук.
Той тресна слушалката, гледайки я сърдито, после отново я вдигна и набра номер.
— Джанети? — и получил съответният отговор започна.
— Какво е това К.А.Е.? Говорих с някой си Джон и той каза…
— …Не, глупако, не се майтапя. Ако беше майтап, щях да ти кажа. Та какво означава?
— Благодаря — каза след отговора със слаб глас и окачи слушалката. Беше загубил цвета на лицето си.
— Тоя тип е бил шеф на Комисията по Атомна Енергия — каза той на Браун. — Обаждали са се от Оук Ридж, Вашингтон.
Браун скочи на крака.
— Може би ФБР е по следите на този Джон Смит. Сигурно е някой от ония ми ти учени. Трябвало е да опазят някои атомни тайни от тези типове — започна да философства той. — Всичко си беше о’кей, докато само Генералният Щаб знаеше за атомната бомба. А като допуснаха и тия ми ти учени…
— О, я млъкни! — изръмжа Манкевич.
Д-р Осуалд Грант не мърдаше погледа си, фиксиран в бялата разделителна линия на магистралата и управляваше колата, като че ли му беше някакъв враг. Той винаги караше така. Беше висок и сух, с отсъстващ израз на лицето. Коленете му опираха в кормилото, а кокалчетата на пръстите му побеляваха, когато влизаше в завой. Инспектор Дарити седеше до него с кръстосани крака по такъв начин, че лявата му обувка опираше вратата. Подметката му остави прашна следа, когато я махна оттам. Той прехвърляше от ръка в ръка малко джобно ножче. Преди малко беше извадил острието и разсеяно драскаше с него ноктите си. Един внезапен завой едва не му коства пръста и той прекрати заниманието си.
— Какво знаете за този Ралсън? — запита той.
Д-р Грант за миг отклони погледа си от пътя.
— Познавам го откакто защити доктората си в Принстън. Той е брилянтен човек.
— Брилянтен, а? Защо всички учени си приписвате един на друг този епитет? Няма ли и някои посредствени?
— Има много. Аз съм един от тях. Но Ралсън не е. Питайте и другите. Питайте Опенхаймър. Питайте Буш. Той беше най-младшият наблюдател в Аламогордо.
— О’кей. Брилянтен е. А нещо за частния му живот?
Грант замълча.
— Нищо конкретно.
— Но Вие го познавате от Принстън. Колко години са това?
Вече два часа те се движеха на север по магистралата от Вашингтон. Бяха разменили едва няколко думи помежду си. Грант почувства, че атмосферата се променя и усети ръката на закона да стяга гърлото му.
— Той получи своята степен през четиридисет и трета.
— И не знаете нищо за личния му живот?
— Човекът си живееше собствен живот. Не беше много общителен. Страшно много хора са като него. Те работят под напрежение и когато свършат работа, нямат никакво желание да продължават с познатите си от лабораторията.
— Принадлежеше ли към някаква организация, за която и Вие да знаете?
— Не.
— Казвал ли Ви е някога нещо, което би го окачествило като нелоялен?
— Не! — извика Грант и за миг се възцари тишина.
Дарити пръв наруши мълчанието:
— Важна личност ли е Ралсън в ядрените изследвания?
Грант се прегърби над кормилото.
— Толкова важен, колкото и всеки друг. Уверявам Ви, че няма незаменими хора, но Ралсън винаги е бил по-скоро уникален. Той има инженерна мисловна способност.
