някакви предположения?
— Щях да попитам Вас за това — възрази тихо Блаущайн. — ФБР би трябвало старателно да е направило разследването.
— Можете да се обзаложите за това. Те са самоубийци. Няма никаква грешка. Извършената проверка се отнася и за хора от другите департаменти. Цифрата е четири пъти над нормалната.
— Ами Британските учени?
— Същата работа.
— Може ли руснаците да имат пръст в тази работа?
— Кой може да каже? — следователят се наведе напред — Док, да не мислите, че имат някакъв лъч, който кара хората да се самоубиват? Съмнително е някак си, че най-засегнати са хората свързани с ядрените изследвания.
— Така ли? Може би не. Ядрените физици са подложени на особено голямо натоварване. Трудно е да се твърди каквото и да било без внимателно проучване.
— Мислите, че причината може да са комплекси?
Блаущайн направи гримаса.
— Психиатрията става все по-популярна. Всичко живо говори за комплекси и неврози, за психози и за какво ли не още. Човек придобива комплекс за вина, само защото друг човек спи спокойно. Ако бях говорил с всеки един от хората, извършили самоубийство, може би щях да знам нещо.
— Вие говорихте с Ралсън!
— Да, аз говорих с Ралсън.
— Той има ли комплекс за вина?
— Не съвсем. Той има такова минало, че не ме изненадва болезнената му заинтересованост към смъртта. Когато е бил на дванадесет години е видял смъртта на майка си, прегазена от автомобил. Баща му бавно е умирал от рак. Все още не е ясен ефектът на тези преживявания върху сегашното му състояние.
Дарити си взе шапката.
— Е, пожелавам Ви напредък, Док. Тук има нещо голямо, по-голямо даже от ядрената бомба. Не знам какво ще е това — но го има.
Ралсън настояваше да остане прав.
— Имах лоша нощ, докторе.
— Надявам се — каза Блаущайн — тези разговори да не Ви безпокоят.
— Е, може и да ме безпокоят. Те ме карат да се замислям отново. Но нещата се влошават, когато го правя. Как бихте се чувствали като част от култура бактерии, докторе?
— Никога не съм се замислял. За една бактерия, може би нормално.
Ралсън не го слушаше. Той бавно каза:
— Култура, в която се изучава интелектът. Ние изучаваме всякакви неща, доколкото генетичните им структури ни интересуват. Ние кръстосваме дрозофилите с червени очи с тези с бели и наблюдаваме резултата. Не ни пука нищо за червените или белите очи, а се опитваме да открием чрез тях основните генетични принципи. Разбирате ли ме?
— Напълно.
— Дори при хората можем да проследим различни физически характеристики. Например Хабсбургските устни и хемофилията са започнали при кралица Виктория и чрез наследниците й са се разпространили сред Испанските и Руските царски семейства. Дори можем да проследим слабоумието у Джукезите и Каликаките. Това се учи по биология в университета. Ала не може да се отглеждат човешки същества по начина, по който се развъждат винарки. Хората живеят твърде дълго. Ще са нужни векове, за да се приключи опитът. Цяло щастие е, че нямаме специална раса, която се възпроизвежда на седмични интервали, нали?
Той изчака отговор, но Блаущайн само се усмихна.
— Точно това бихме били за някои други същества, чийто живот продължава хиляди години. За тях ние ще сме достатъчно бързо размножаващи се краткоживеещи създания и те ще могат да изучават генетиката на музиканти, артисти, учени, интелигенти и така нататък. Не че тези неща ги интересуват повече, отколкото нас ни интересуват белите очи на винените мухички.
— Много интересно мнение — каза Блаущайн.
— Това не е просто мнение. Това е истината. За мен е очевидно и съвсем не ме е грижа как ви изглежда на Вас. Погледнете около себе си. Вижте планетата Земя. Що за абсурдни животни сме ние, та да бъдем господари на света след измирането на динозаврите. Да, ние сме интелигентни, но какво е интелектът? Мислим си, че е важно, само защото го имаме. Ако тиранозаврите можеха да избират качеството, което да им осигури господство сред другите същества, биха избрали големината и силата. И щеше да е по-добре за тях. Щяха да просъществуват дълго време. Интелектът сам по себе си не е нещо много, доколкото е замесен в жизнените ценности. Слонът схваща много бавно, сравнен с врабчето например, макар че е много по-интелигентен. Кучето също се справя добре, но все пак не толкова, колкото къщната муха, срещу която замахва всяка човешка ръка. Или да вземем приматите като група. Малките екземпляри се боят от враговете си, по-големите винаги са били забележително несръчни в опитите са да задържат повече от това, което могат. Бабуините са най-добре и това се дължи по-скоро на кучешките им зъби, отколкото на ума им.
Светли капки пот покриха челото на Ралсън.
— И всеки може да види, че човекът е скроен и направен според точните спецификации на онези, които ни изучават. Преди всичко приматите живеят кратко. Наистина, по-големите живеят по-дълго, което е първостепенен закон в животинския свят. Все пак човешките същества имат продължителност на живота два пъти по-голяма от тази на големите шимпанзета. Хората живеят по-дълго дори от горилата, която е по- тежка от тях. Ние съзряваме по-късно. Сякаш сме били грижливо отгледани да живеем малко по-дълго, така че жизненият ни цикъл да бъде с подобаваща дължина.
Тай скочи на крака, размахвайки юмруци над главата си.
— Хиляда години са…
Блаущайн бързо натисна един бутон.
За момент Ралсън се възпротиви срещу облечените в бяло пазачи, които влязоха, но след това се остави да го отведат. Блаущайн гледаше подире му, клатейки глава и вдигна телефона.
Позвъни на Дарити.
— Инспекторе, Вие добре знаете, че това ще отнеме доста време.
Послуша малко и поклати глава.
— Знам. Отчитам спешността.
Гласът в слушалката беше тънък и суров.
— Докторе, Вие се бавите. Изпращам Ви д-р Грант. Той ще Ви обясни ситуацията.
Д-р Грант попита как е Ралсън, след това попита някак тъжно може ли да го види. Блаущайн учтиво поклати глава.
— Натоварен съм да Ви обясня настоящата ситуация в ядрените изследвания — каза Грант.
— Така че да разбера, нали?
— Надявам се. Но ще трябва да Ви припомня…
— Нито дума никому. Да, знам. Несигурността на част от хората Ви е много лош симптом. Трябва да знаете, че тези неща не могат да се скрият.
— Вие живеете с тайната.
— Разбира се. И каква е настоящата тайна?
— Има… или най-малкото може да се направи защита срещу атомната бомба.
— И това е тайна? По-добре би било да я разгласите на целия свят.
— За Бога, не! Чуйте ме, д-р Блаущайн. Засега всичко е само на хартия. Всичко е на равнище Е=mc^2. Може и да не стане. Би било лошо да се подхранят надежди, които могат да бъдат разбити. От друга страна, ако знаем, че почти имаме защита, може да се появи желание да започнем войната и да победим преди защитата да е напълно завършена.
