— Не мислите ли, че интересът ми може да бъде истински, дори професионален?
— Не.
— Защо?
— Не искам да дискутирам това.
— Бихте ли желал да се върнете в стаята си?
— Ако не Ви преча — не! — внезапно гласът му стана гневен. — Защо не мога да Ви бъда полезен? Не обичам да говоря с хората. Те са глупави. Те не виждат нещата. Гледат очевидното с часове и не разбират нищо от него. Ако говоря с тях, те не биха ме разбрали, те губят търпение, смеят се. Вие трябва да ме слушате. Това е Вашата работа. Вие не можете да ме прекъснете и да ми кажете, че съм луд. Дори допускам, че си го мислите.
— Ще бъда доволен да чуя каквото и да ми кажете.
Ралсън пое дълбоко въздух.
— За една година научих нещо, което много малко хора знаят. Може би никой жив човек не го знае. Знаете ли, че човешкият културен възход напредва с голяма скорост? В разстояние на две поколения, в един град с тридесет хиляди свободни хора, литератори и артистични гении са удовлетворявали една нация. Говоря за Атина на Перикъл. Има и други примери. Флоренция на Медичите, Англия на Елизабет, Испания на Кордовските Емири. Имало е тласък на социалните реформи сред Израилтяните в VIII и VII век преди новата ера. Разбирате ли ме?
Блаущайн кимна.
— Виждам, че историята е предмет, който Ви интересува.
— Защо не? Къде е казано, че трябва да се посветя изцяло на ефективните атомни сечения и квантовата механика?
— Разбира се, разбира се. Продължете, моля!
— В началото реших, че трябва да науча повече за истинската същност на историческите цикли, като се консултирам със специалист. Имах няколко срещи с професионален историк. Напразно губене на време!
— Как се казваше този историк?
— Има ли значение?
— Вероятно не, ако смятате, че е поверително. Какво Ви каза той?
— Каза ми, че греша за това, че историята върви на тласъци. Каза ми, че след задълбочено проучване на великите цивилизации на Египет и Шумерия се е установило, че те не са възникнали ей така внезапно, от нищото, а са продукт на дълго развиващи се субцивилизации, които вече са били достатъчно усъвършенствани. Също така каза, че Атина на Перикъл е изградена върху по-несъвършената предпериклова Атина, но без която годините на Перикъл не биха били същите. Аз го попитах защо не е имало постпериклова Атина, на по-високо ниво, а той ми отговори, че Атина е била опустошена от чума и от дълга война със Спарта. Аз се поинтересувах за другите цивилизации и се оказа, че винаги война е слагала края им или в някои случаи го е придружавала. Историкът просто беше като всички останали. Истината си стоеше пред него, трябваше само да се наведе и да я вземе, но той не го направи.
Ралсън заби поглед в пода и продължи уморено:
— Понякога те идваха в лабораторията при мен, докторе. Казват ми: „Как, по дяволите, да се избавим от този и този ефект, който скапва всичките ни измервания?“ Показват ми инструментите, диаграмите и аз им казвам: „Решението е пред очите ви. Защо не направите това и това? Дори и децата могат да ви го кажат.“ След това отминавах, защото не можех да гледам объркването, изписано на тъпите им лица. По-късно идват при мен и ми казват: „Работи, Ралсън. Как се сети?“, а аз не мога да им обясня, докторе, това е все едно да обясняваш защо водата е мокра. Затова не можах да обясня на историка. Не мога да обясня и на Вас. Само си губим времето.
— Бихте ли желал да се върнете в стаята си?
— Да.
Блаущайн седя учуден доста време, след като Ралсън излезе от кабинета му. Пръстите автоматично напипаха горното дясно чекмедже на бюрото и измъкнаха оттам ножа за писма. Той започна да го върти из ръцете си. Накрая вдигна телефона и набра един номер.
— Тук е Блаущайн — каза той. — Научих за някакъв професионален историк, който е говорил с д-р Ралсън преди известно време, горе-долу преди година. Не знам как се казва. Дори не знам свързан ли е с университета. Ако можете да го намерите, бих желал да поговоря с него.
Тадеуш Милтън, доктор по философия, се втренчи замислено в Блаущайн и прекара ръка през оловносивата си коса.
— Дойдоха при мен и аз им казах, че наистина съм се срещал с този човек. Както и да е, аз нямам връзка с него. Почти нищо, освен няколко беседи от професионално естество.
— Как дойде при вас?
— Писа ми писмо. Но защо на мен, а не на някой друг, не знам. По това време в едно специализирано издание излезе серия студии, написани от мен. Може би те са привлекли вниманието му.
— Сигурно. Какво съдържаха тези студии?
— Разсъждения за обосноваността на цикличните доближавания на историята, за това как отделните цивилизации следват законите на възход и падение при всеки аналогичен случай.
— Четох Тойнби, д-р Милтън.
— Е, значи знаете какво имам предвид.
— И когато д-р Ралсън се консултира с Вас, беше ли това във връзка с цикличните доближавания на историята?
— Хм. Мисля, че да. Разбира се, човекът не е историк и някои от неговите виждания за културните тенденции са някак драматични и… как да кажа… табулоидни. Извинете ме, докторе, ако Ви задам един въпрос, който може да Ви се стори неуместен. Д-р Ралсън Ваш пациент ли е?
— Д-р Ралсън не е добре и е под мое наблюдение. Това, а и всичко казано дотук, е поверително, разбира се.
— Естествено. Разбирам. Както и да е, Вашият отговор обяснява някои неща. Някои идеи на д-р Ралсън клоняха почти към ирационалност. Той непрекъснато се безпокоеше, поне по мое мнение, за връзката между, както той ги нарече, „културни изблици“ и бедствия от всякакъв вид. Сега често се отбелязват такива връзки. Периодите на най-голямата жизненост на нацията често са и периоди на голяма национална нестабилност. Холандия е типичен пример за това. Велики нейни артисти, политици, изследователи са живели в началото на 17 век. Това е времето, когато страната е била вкопчена в смъртна схватка с най- голямата сила по това време — Испания. А когато страната е била подложена на разруха, тя е изграждала империя в Далечния Изток и е заселвала северния бряг на Южна Америка. Корабите й са воювали безспир с Англия. И изведнъж, осигурила политическата си безопасност, тя е залязла. Както казах, това не е необичайно. Някои индивидуалностни групи са се издигали до невероятни висоти в отговор на някакво предизвикателство и са западали с отсъствието му. Понякога д-р Ралсън изоставяше пътищата на здравия разум и настояваше, че такъв възглед свидетелства за объркана кауза и ефект. Той заявяваше, че не времената на войни и опасности са стимулирали „културните изблици“, а по-скоро обратното. Твърдеше, че всеки път, когато група хора са показвали по-голяма жизненост и способности, неизбежна война е разбивала възможността за по-нататъшното им развитие.
— Да, да — каза Блаущайн замислено.
— Често аз му се присмивах — продължи Милтън. — Страхувам се, че беше така. Може би това е причината, поради която не проведохме последната си среща. Точно преди края на беседата ни той ме попита крайно разгорещено дали не намирам за странно, че такова невероятно създание като човека доминира на земята, след като най-голямото му преимущество е неговата интелигентност. Тогава аз се разсмях с глас. Може би не трябваше да го правя. Бедният човек…
— Това е естествена реакция — каза Блаущайн. — Но сега не мога да си позволя да отнемам повече от времето Ви. Бяхте много полезен.
Стиснаха си ръцете и Тадеуш Милтън си отиде.
— Ето — каза Дарити — тук са Вашите данни за последните самоубийства сред учените среди. Имате ли
