— Не Ви разбирам.
— Не на всеки от нас се случва щастието да намери подходящата компания на работното място или там, където живее. Често пъти някои компенсират това със свирене на инструмент или ходене на излети. Други пък се включват в някой клуб. Просто, всеки си създава нов тип общество извън работата, в което да се чувства като у дома си. Няма нужда да е свързано с професията му. Това е едно освобождаване. Не е задължително за един нездрав човек, — той се усмихна и добави — самият аз колекционирам марки. Активен член съм на Американското дружество на филателистите.
Грант поклати глава.
— Не знам с какво се е занимавал в свободното си време. Но се съмнявам да е правел нещо като това, което споменахте.
— Хм. Това вече е тъжно. Почивката и удоволствието са навсякъде около нас, но все пак трябва да ги потърсите, нали?
— Говорихте ли с д-р Ралсън?
— За неговите проблеми? Не.
— Няма ли да го направите?
— О, да. Но той е тук едва от една седмица. Все някой трябва да му даде шанс да се възстанови. Той беше много възбуден, когато дойде тук. Беше почти в делириум. Нека го оставим да почине и да привикне към новата среда. Тогава ще го питам.
— Ще бъдете ли в състояние да го върнете на работа?
Блаущайн се усмихна.
— Как бих могъл да зная? Аз дори не знам нищо за болестта му.
— Бихте ли могъл да го отървете от най-лошото — тази самоубийствена мания, а за останалото да го лекувате, докато е на работа?
— Може би. Не мога да изразя мнение сега, без да съм говорил с него.
— Колко дълго мислите, че ще продължи това?
— На този въпрос, д-р Грант, никой не би могъл да отговори.
Грант вкопчи ръцете си една в друга.
— Направете всичко, което би било добре за него. Много по-важно е, отколкото си представяте.
— Може би. Но Вие също бихте могъл да ми помогнете, д-р Грант.
— Как?
— Можете ли да ми дадете информация, която би била класифицирана като свръхсекретна?
— Каква информация?
— Бих искал да знам броя на самоубийствата сред ядрените физици от 1945 година насам. Също така колко от тях изоставят службата си, прехвърляйки се на друга научна работа, и колко напълно изоставят науката?
— Има ли това връзка с Ралсън?
— Не мислите ли, че това е някаква болест, свързана с работата му, тази негова ужасна несретност?
— Ами… всъщност страшно много хора напускат работа, естествено.
— Защо „естествено“, д-р Грант?
— Вие сигурно знаете как е, д-р Блаущайн. Атмосферата в съвременните ядрени изследвания е една от най-напрегнатите и най-секретните. Работа с правителството, работа с военните. Не можеш да говориш за работата си, трябва да внимаваш какво приказваш. Естествено, ако ти падне шанс за работа в университет, където да можеш сам да избираш часовете си, да вършиш собствената си работа, да пишеш писма, които няма да се съгласуват с К.А.Е., ти я приемаш.
— И завинаги напускаш полето на своята специалност.
— Винаги се намират невоенни приложения. Разбира се, имаше един, който напусна по други причини. Той ми разказа веднъж, че не можел да спи нощем. Казваше, че чувал стотици хиляди писъци от Хирошима, когато угасвал лампата. Последното, което разбрах за него бе, че е станал счетоводител в галантериен магазин.
— А Вие чували ли сте някога писъци?
Грант кимна.
— Не е приятно усещане да знаеш, че поне малко от отговорността за ядреното унищожение е твоя.
— Как се е чувствал Ралсън?
— Той никога не говореше за такива неща.
— С други думи, ако го е почувствал, той не е отворил предпазния клапан, изпускащ парата, както останалите.
— Мисля, че не е.
— Но, все пак, ядрени изследвания трябва да се правят, нали?
— Бих казал.
— Какво бихте направили Вие, д-р Грант, ако почувствате, че трябва да направите нещо, което не бива?
Грант сви рамене.
— Не зная.
— Някои хора се самоубиват.
— Вие мислите, че това е причината, която повали Ралсън?
— Не знам. Ще поговоря с д-р Ралсън тази вечер. Не Ви обещавам нищо, разбира се, но ще Ви предам всичко, което узная.
Грант стана.
— Благодаря Ви, докторе. Ще се опитам да получа информацията, която Ви е нужна.
Елууд Ралсън беше престоял вече седмица в санаториума на д-р Блаущайн. Лицето му изглеждаше отпуснато и безпокойството му го нямаше. Не носеше колан и вратовръзка. Обувките му също бяха без връзки.
— Как се чувствате, д-р Ралсън? — попита го Блаущайн.
— Отпочинал.
— Добре ли се отнасяха с Вас?
— Нямам оплаквания, докторе.
Ръката на Блаущайн опипом потърси ножа за отваряне на писма, с който имаше навик да си играе от време на време, но пръстите му не срещнаха нищо. Той беше прибран, разбира се, както и всичко друго, което имаше остри ръбове. На бюрото му нямаше нищо, освен хартия.
— Седнете, д-р Ралсън — каза той. — Прогресират ли симптомите Ви?
— Искате да кажете, усещам ли това, което Вие бихте нарекли „самоубийствени импулси“? Да. По-силни или по-слаби, в зависимост от мислите ми, струва ми се. Но те са винаги с мен. Не можете да ми помогнете по никакъв начин.
— Може би сте прав. Често има случаи, при които не мога да помогна. Но аз бих желал да узная, колкото се може повече за Вас. Вие сте важен човек…
Ралсън изсумтя.
— Не сте ли съгласен с това? — запита Блаущайн.
— Не, не съм. Няма важни хора, по-важни от индивидуалните бактерии.
— Не Ви разбирам.
— Не очаквам да разбирате.
— И все пак струва ми се, че зад Вашето становище има много смисъл. Със сигурност ще ми бъде много интересно да ми разкриете част от тази мисъл.
За първи път Ралсън се усмихна. Ала това не беше щастлива усмивка. Ноздрите му бяха побелели.
— Изумително е като Ви наблюдавам, докторе — каза той. — Вие подхождате толкова съвестно към работата си. Слушате ме с такъв измамен интерес и неискрена симпатия. Аз мога да Ви наговоря куп съвършено абсурдни неща, а Вие пак ще ме слушате, нали?
