— Какво означава това?
— Той не е голям математик, но може да измисли приспособленията, които вдъхват живот на математиките. Тогава няма равен на себе си. Навремето, инспекторе, имахме проблем, а нямахме време за решаването му. Наоколо нямаше нищо друго освен объркани мозъци. Изведнъж се появи той и каза: „Защо не опитате така и така?“ И отмина. Дори не се интересуваше след това дали работи. Само че винаги работеше. Винаги! Може би някой ден щяхме сами да стигнем до решението, но щеше да ни отнеме месеци. Просто не знам как го прави. Няма и смисъл да го питаме. Само те поглежда, казва: „Очевидно беше“ и отминава. Естествено, след като веднъж ни е показал, нататък е очевидно.
Инспекторът го остави да довърши, но не последва продължение и той попита:
— Бихте ли казали, че е особняк?
— Когато един човек е гений, не можете да очаквате от него да бъде нормален, нали?
— Може би не. В какво точно се проявяваше анормалността на този особен гений?
— Той никога не говореше. Понякога не работеше.
— Вместо това си стоеше в къщи и ходеше за риба?
— Не. Идваше в лабораторията, но само седеше на бюрото си. Понякога това можеше да продължи със седмици. Не гледаше към никого и не отговаряше, когато му се говореше.
— А изоставял ли е някога напълно работата си?
— Имате предвид преди този инцидент? Никога!
— Заявявал ли е някога, че иска да извърши самоубийство? Казвал ли е някога, че се чувства сигурен само в затвора?
— Не.
— Сигурен ли сте, че този Джон Смит е Ралсън?
— Почти. Той има белег от изгаряне с химикал на дясната си буза, който не може да бъде сбъркан.
— О’кей. Тогава аз ще говоря с него и ще видя как е.
Отново настъпи тишина. Д-р Грант следеше виещата се като змия пътна линия, а инспектор Дарити подхвърляше джобното си ножче от ръка в ръка.
Надзирателят изслуша разговора по уредбата и огледа посетителите си.
— Можем да го доведем тук, инспекторе.
— Не — поклати глава д-р Грант. — Ние ще отидем при него.
— Това нормално ли е за Ралсън, д-р Грант? — попита Дарити. — Бихте ли очаквали от него да нападне пазача, опитвайки се да избяга от килията си?
— Не мога да кажа — отвърна Грант.
Надзирателят разпери ръце. Дебелият му нос се набръчка.
— Не сме се опитвали да правим нищо с него досега, защото пристигна телеграма от Вашингтон, но мястото му наистина не е тук. И ще бъда много доволен да се отърва от него.
— Ще се срещнем в килията му — каза Дарити.
Те продължиха по тесен коридор с килии от двете страни. Празни, безразлични очи проследиха преминаването им.
Д-р Грант настръхна.
— Държите го тук през цялото време?
Дарити не отговори.
Надзирателят, крачещ пред тях, спря.
— Това е килията.
— Това ли е д-р Ралсън? — попита Дарити.
Д-р Грант мълчаливо погледна фигурата върху койката. Човекът лежеше, но когато приближиха се надигна на лакът и сякаш се затвори в себе си. Косата му беше тънка, пясъчноруса, фигурата му беше слаба, сините му очи бяха празни и безизразни. На дясната му буза имаше открояващо се розово петно.
— Да, Ралсън е — каза д-р Грант.
Пазачът отвори вратата и пристъпи вътре, но Дарити го отпрати с жест. Ралсън ги наблюдаваше безмълвно. Той вдигна краката си на койката и се излегна. Адамовата му ябълка подскачаше, когато преглъщаше.
— Д-р Елууд Ралсън? — каза Дарити тихо.
— Какво искате? — прозвуча изненадващ баритон.
— Бихте ли дошли с нас, моля? Имаме няколко въпроса, които бихме желали да Ви зададем.
— Не! Оставете ме на мира!
— Д-р Ралсън — обади се и Грант. — Изпратен съм тук да Ви помоля да се върнете на работа.
Ралсън се вгледа в учения и за миг нещо различно от страх блесна в очите му.
— Здравей, Грант — каза той и стана от койката си. — Слушай, опитах се да ги накарам да ме сложат в тапицирана килия. Не можеш ли да им кажеш да го направят? Ти ме познаваш, Грант, аз няма да искам нещо, ако знам, че не е необходимо. Помогни ми. Не издържам при тия твърди стени. Те ме карат да…
Той плесна с длан сивия бетон под койката.
Дарити гледаше замислено. Той взе ножчето си и извади острието му. Внимателно драсна по нокътя на палеца си и каза:
— Бихте ли желали да се видите с лекар?
Ралсън не отвърна. Той следеше блестящия метал и устните му се навлажниха. Дишането му стана рязко и учестено.
— Махнете това нещо! — каза той.
Дарити спря.
— Какво да махна?
— Ножът. Не го дръжте пред мен. Не мога да го гледам.
— Защо? — попита Дарити. — Нещо не е наред ли? Това е хубав нож.
Ралсън скочи. Дарити отстъпи назад и с лявата си ръка улови китката му, като едновременн вдигна ножа високо във въздуха.
— Какво има, Ралсън? Какво Ви става?
Грант извика нещо като протест, но Дарити не му обърна внимание.
— Какво искате, Ралсън? — попита той.
Ралсън се опитваше да се протегне нагоре, но хватката на Дарити му пречеше.
— Дайте ми ножа — изпъшка той.
— Защо, Ралсън? Какво искате да правите с него?
— Моля Ви! Аз трябва… — гласът му стана умолителен. — Аз трябва да свърша с живота си.
— Искате да умрете?
— Не! Но съм длъжен!
Дарити го бутна. Ралсън залитна и падна на койката си, която шумно изскърца. Дарити бавно прибра острието в прореза му и скри ножа. Ралсън покри лицето си. Раменете му потреперваха, но самият той не помръдваше.
От коридора долетяха викове. Другите затворници реагираха на шума, идващ от килията на Ралсън. Пазачът притича, крещейки „Тишина!“
— Всичко е наред — каза му Дарити.
Той бършеше ръцете си в дълга бяла кърпа.
— Струва ми се, че ще ни трябва лекар за него.
Д-р Готфрид Блаущайн беше дребен, мрачен и говореше с лек австрийски акцент. Малко му трябваше, за да заприлича на карикатура на психиатър. Но беше гладко избръснат и облечен изискано. Той наблюдаваше Грант внимателно и изпитателно, отбелязвайки наблюденията и изводите си. Всъщност той автоматично вършеше това с всеки, с когото се срещаше.
— Вие ми представихте част от картината. Описахте ми един човек с голям талант, дори гений. Казахте ми, че винаги се е чувствал неудобно сред хората, че никога не се е приспособил към лабораторното обкръжение. Дори сега е тук, защото е имал големи успехи. Има ли друга среда, към която той да е приспособен?
