решение на проблемите. Това е така, нали?
— Да. Длъжен съм да го призная.
— Е, как тогава Вие и аз можем да го съдим? Нека Ви попитам: имахте ли самоубийствени импулси?
— Не мисля.
— А другите учени тук?
— Не, разбира се, че не.
— Бих Ви предложил, докато трае проучването на силовото поле, учените стриктно да бъдат под наблюдение тук и у дома си. Дори смятам за добра идеята те да не си отиват вкъщи. Стаи като тази биха могли да се пригодят за жилища.
— Да спят в службата? Никога няма да се съгласят.
— О, да. Но ако не им споменете истинската причина, а им кажете само „от съображения за сигурност“ те ще се съгласят. „Съображения за сигурност“ е чудесна фраза в днешно време, не мислите ли? Само че Ралсън трябва да бъде наблюдаван повече от другите.
— Естествено.
— Всичко това е маловажно. Има нещо, което би ме заинтересувало в случай, че теориите на Ралсън се окажат правилни. Засега не им вярвам. Това са илюзии, но какво в ума на Ралсън, в миналото му, в живота му го е накарало да повярва в тези заблуди? Никой не може да отговори веднага. Ще са нужни години на системни психоанализи, за да се стигне до отговора. А когато се намери, Ралсън вече няма да може да бъде излекуван. Междувременно можем да направим някои предположения. Той е имал нещастно детство, в което по един или друг начин се е срещнал със смъртта. Като добавка той никога не е бил близък с другите деца, а като възрастен — с други хора. Ралсън не е можел да търпи бавния начин на възприемане у тях. Каквато и разлика да е имало между неговия ум и умовете на останалите, тя е построила стена между тях, по-здрава от силовото поле, което се опитвате да конструирате. Към причините може да се причисли и това, че той никога не е имал възможност да се наслади на нормален сексуален живот. Никога не се е женил, никога не се е влюбвал. Не е трудно да видим, че той компенсира отказа да бъде приет от неговата социална среда с възприемане на мисли, в които другите хора са по-посредствени от него самия. Което, разбира се, е истина донякъде. Има много страни на човешката индивидуалност, но не във всяка една Ралсън е по-добър от другите. Другите хора, които са по-склонни да виждат само посредственото, точно както него, не приемат превъзходството му. За тях той ще бъде странен, чудат, дори смешен, което пък още повече кара Ралсън да доказва колко мизерен и непълноценен е човек. Как по-добре би могъл да направи това, освен като покаже, че човечеството е просто бактерия в ръцете на други по-висши същества, които експериментират с него? И тогава импулсите му за самоубийство биха били диво желание да се освободи напълно от човешкото у себе си, да спре идентификацията с тези мизерни същества, които го заобикалят. Виждате ли?
Грант кимна.
— Бедното момче.
— Да, така е. Ако са се грижили добре за него в детството му… Е, най-добре ще бъде за д-р Ралсън да няма контакт с другите хора тук. Той е твърде болен, за да им го поверим. Вие, самият Вие трябва да се приготвите да бъдете единственият човек, който ще го вижда и ще говори с него. Д-р Ралсън се съгласи с това. Той очевидно не Ви смята за толкова глупав колкото другите.
Грант се усмихна.
— Много се радвам.
— Естествено, трябва да бъдете внимателен. Аз не съм говорил нищо с него относно работата му. Ако по собствено желание започне да Ви развива теориите си, в което се съмнявам, ограничете се с нещо неангажиращо и го оставете. По всяко време дръжте далеч от него всичко, което е остро и реже. Не го оставяйте да се доближава до прозорците. Опитвайте се винаги да държите под око ръцете му. Разбирате ли ме? Поверявам пациента си на Вашите грижи, д-р Грант.
— Ще направя всичко както трябва, д-р Блаущайн.
От два месеца Ралсън живееше в ъгъла на стаята на Грант и Грант живееше с него. Декоративни, но здрави решетки бяха монтирани пред прозорците, дървените мебели бяха заменени с меки канапета. Ралсън размишляваше на един диван, а изчисленията си правеше на чин, покрит с възглавнички. Надпис „Не влизай“ висеше постоянно на вратата. Храната се оставяше отвън. Прилежащите стаи бяха пригодени за лични нужди, а вратите между тях и офиса на Грант бяха преместени.
Грант започна да се бръсне с електрическа самобръсначка. Той се уверяваше, че Ралсън е взел хапчетата си за сън всяка нощ и го изчакваше да заспи преди самият той да се унесе.
Всички рапорти се предаваха на Ралсън. Той ги четеше, а Грант го наблюдаваше, стараейки се да го върши незабелязано. Ралсън ги пускаше на земята и се втренчваше в тавана, засенчвайки очите си с едната ръка.
— Има ли нещо? — питаше Грант.
Ралсън поклащаше глава.
Един ден Грант предложи:
— Слушай, искаш ли да те разведа из сградата. За теб ще е важно да видиш някои от експерименталните шасита, които ние направихме.
Сториха го. Скитаха през осветената празна сграда като призраци, носещи се ръка за ръка. Винаги ръка за ръка. Ала след всяко пътуване Ралсън поклащаше глава.
Половин дузина пъти той започваше да пише и всеки път по листа се появяваха само драсканици, след което Ралсън изритваше възглавничката нанякъде. Докато, накрая, един ден той отново започна да пише и изписа бързо половин страница.
Автоматично Грант се доближи. Ралсън му хвърли поглед, закривайки листа с трепереща ръка.
— Извикай Блаущайн! — каза той.
— Какво?
— Казах „Извикай Блаущайн!“ Доведи го тук. Сега!
Грант тръгна към телефона.
Ралсън продължаваше да пише бързо, като спираше само да избърше челото си с опакото на ръката. Тя остана мокра.
Той се огледа и запита дрезгаво:
— Идва ли?
Грант изглеждаше разтревожен.
— Няма го в канцеларията му.
— Потърси го у дома му! Намери го където и да е! Използвай този телефон! Не си играй!
Грант се подчини, а Ралсън придърпа нов лист пред себе си.
Пет минути по-късно Грант се обади.
— Идва. Но какво не е наред? Изглеждаш зле.
Ралсън можеше да говори едва-едва.
— Няма време… Не мога да говоря…
Той пишеше, драскаше, скицираше, чертаеше диаграми. Като че ли се бореше с ръцете си.
— Диктувай! — извика Грант. — Аз ще пиша!
Ралсън махна с ръка в знак на несъгласие. Думите му ставаха неразбираеми. Той държеше китката си с другата си ръка, направлявайки я, сякаш беше парче дърво и тогава внезапно припадна върху листата.
Грант ги измъкна изпод тялото му и го положи на дивана. Суетеше се около него неспокойно, докато не дойде Блаущайн.
Блаущайн хвърли един поглед.
— Какво се е случило?
— Мисля, че е жив — отговори Грант, но Блаущайн вече беше установил това и Грант му разказа какво бе станало.
Блаущайн би една инжекция и двамата зачакаха. Очите на Ралсън бяха празни, когато ги отвори. Бълнуваше.
Блаущайн се наведе над него.
