някакво значение за валидността на брачния договор? Арта, да си призная, изненадан съм от глупавото ти предположение.
Артемизия въздъхна.
— А ти какво смяташ?
— Какво да смятам? Виждаш ли, вече си успяла да развалиш всичко. Не мога да се занимавам с моите важни дела, когато непрестанно спориш с мен. За какво всъщност говорех?
— Трябвало да се престоря, че желая да се омъжа за него — или нещо подобно. Спомни ли си?
— А, да. Така де, исках да кажа, че не бива да го взимаш твърде на сериозно.
— Значи, позволяваш ми да си имам любовници?
Хинрик замръзна и сбърчи чело.
— Арта! Възпитах те да бъдеш скромна и изпълнена с достойнство девойка. Към това се стремеше и майка ти. Как можеш да говориш подобни неща? Това е срамно!
— А не е ли срамно твоето предложение?
— Не — щом аз го правя. Аз съм ти баща. Но момиче като теб да говори по този начин!
— Добре де, казаното е казано. Нямам нищо против любовниците. И със сигурност ще имам такива, ако ми наложиш да се омъжа в името на държавната политика. — Тя сложи ръце на кръста си и широките ръкави на блузата й се спуснаха, разкривайки мургавите й рамене. — А какво ще правя, когато няма да съм в компанията на моите любовници? Та той ще си остане мой съпруг и само мисълта за това ме изпълва с отвращение.
— Скъпа моя, той е само един старец. Съвместният ти живот с него няма да продължи дълго.
— Нямало значи да продължи дълго! Благодаря ти. Само преди пет минути твърдеше, че имал младежка кръв. Забрави ли?
Хинрик разпери ръце и ги отпусна уморено.
— Арта, този човек е жител на Тирани и притежава висок пост. На почит е в самия двор на Хана.
— При Хана може наистина да е на почит. Нищо чудно, ако и Ханът мирише като него.
Хинрик зяпна ужасено и застина. Почти машинално погледна през рамо. Сетне произнесе пресипнало:
— Никога не повтаряй тези думи.
— Ще го направя, ако ми се прииска. Освен това твоят жених вече има три съпруги. — Тя вдигна ръка. — Не Ханът, а човекът, за когото настояваш да се омъжа.
— Но те са починали — побърза да възрази развълнувано Хинрик. — Арта, те са умрели отдавна. Нима си мислиш, че ще позволя на дъщеря си да се омъжи за многоженец? Ще го накараме да представи нужните документи. Бил е женен за тях последователно, а не едновременно и сега и трите са мъртви.
— Не съм изненадана.
— О, Божичко мили, какво да сторя? — Той направи последен опит да спаси положението. — Арта, такава е цената, за да носиш фамилията на Хинриадите и да си дъщеря на Управителя.
— Не съм молела нито за едното, нито за другото.
— Това няма нищо общо с въпроса. Исках да кажа, че това е неделима част от галактическата история. Разбери, Арта, има такива мигове, в които стабилността на държавата, безопасността на планетите, интересите на народа изискват, а-а…
— Някое нещастно момиче да проституира!
— О, колко вулгарно! Някой ден, предупреждавам те, ще изтърсиш нещо подобно на публично място.
— Е, такава съм и нищо не мога да направя. Предпочитам да умра. Готова съм на всичко, само не и на това. Така и ще постъпя.
Управителят се изправи и протегна ръце към нея. Тя изтича към него, обляна в сълзи, и зарови глава на гърдите му.
— Не мога, татко! Не мога! Не ме принуждавай.
Той я потупа несръчно.
— Но какво ще правим, ако не ме послушаш? Ако Тирани остане разочарована, те ще ме свалят от поста, ще ме затворят, може би дори ще ме екзек… — той се задави, докато произнасяше думата. — В какви тъжни времена живеем, Арта, наистина тъжни. Миналата седмица осъдиха на смърт Фермера на Уайдмос и доколкото ми е известно, присъдата е била изпълнена. Помниш ли го, Арта? Само преди половин година ни гостува в двора. Едър мъжа с голяма кръгла глава и дълбоки очи. В началото ти малко се боеше от него.
— Спомням си.
— Е, вече не е между живите. Кой знае? Може аз да съм следващият. Твоят беден, нещастен баща! Тъжни времена наистина. Идвал ни е на гости и сега вероятно сме под подозрение.
Тя внезапно се отдръпна от него.
— Защо да сме под подозрение? Не си заговорничил с него, нали?
— Аз ли? Разбира се, че не. Но ако си позволим да нанесем оскърбление на Великия Хан, като откажем съюза с един от неговите любимци, нищо чудно да им хрумне някоя подобна мисъл.
Хинрик отново закърши ръце, но беше прекъснат от приглушения сигнал на визифона. Той се огледа неспокойно.
— Ще приема разговора в моята стая. А ти си почивай. Поспи малко и ще се почувстваш по-добре. Ще видиш. Сега си малко изнервена.
Артемизия го изпроводи с поглед и се навъси. Лицето й беше замислено и за минута гърдите й спряха да се повдигат.
Припрени стъпки наближиха вратата й и тя се обърна.
— Какво има? — запита Артемизия с малко по-рязък глас, отколкото искаше.
На прага стоеше Хинрик и преглъщаше уплашено.
— Обади се майор Андрос.
— От Междупланетната полиция?
В отговор Хинрик кимна.
— Но той не възнамерява да те… — поде развълнувано Артемизия, сетне млъкна, изплашена от предположението си и тръпнеща да научи истинската причина.
— Пристигнал е някакъв младеж, който моли за аудиенция. Не го познавам. Защо му трябва да идва тук? Бил от Земята. — Той се задъха, олюля се и се подпря, сякаш мислите му се носеха в кръг и трябваше да ги следва.
Момичето изтича и го сграбчи за ръката.
— Сядай, татко — нареди му тя. — Разкажи ми какво се е случило. — Тя го разтърси и с това като че ли прогони част от завладялата го паника.
— Не зная съвсем точно — прошепна той. — Някакъв младеж искал да се срещнем, за да ми разкрие подробностите около план за покушение срещу мен. Покушение срещу моя живот! Казаха ми, че трябва да го изслушам. — Той се усмихна тъпо. — Хората ме обичат. Никой не иска да ме убие. И защо ще го правят? Защо?
Гледаше я напрегнато, но веднага щом девойката заговори, лицето му се успокои.
— Разбира се, че никой не желае смъртта ти.
— А може би са другите? — предположи страхливо той.
— Кои?
Той се наведе над ухото й и зашепна:
— Тиранийците. Фермерът на Уайдмос идва тук вчера, а те го убиха. — Гласът му изтъня още повече. — И ето че сега са изпратили някого, за да убие мен.
Артемизия сграбчи рамото му и го стисна, колкото сила имаше.
— Татко! — извика тя. — Замълчи! Не казвай нищо повече! Слушай ме. Никой няма да те убие. Чуваш ли ме? Фермерът беше тук преди шест месеца. Спомняш ли си? Беше преди шест месеца! Мисли!
— Толкова дълго? — прошепна Управителят. — Да, така трябва да е било.
— А сега остани тук и си почивай. Преуморен си. Аз лично ще се срещна с този младеж и ще го доведа при теб само ако не съществува никаква опасност.
