— Ще го направиш ли, Арта? Наистина ли? Той не би сторил зло на една жена. Уверен съм, че не би го направил.
Тя склони глава и ненадейно го целуна по бузата.
— Пази се — промърмори той и затвори уморено очи.
ГЛАВА VI
Която носи корона!
Байрън Фаръл пристъпваше нетърпеливо в едно от преддверията на двореца. За пръв път в живота си изпитваше неприятното усещане, че е жалък провинциалист.
В неговите очи дворецът на Уайдмос, в който беше израснал, беше неимоверно красив, ала сега му се струваше недодялан и груб. Потръпваше от срам при спомена за зъбатите бойници, терасите от ковано желязо и фалшивите прозорци.
Но този дворец — той бе съвсем различен!
Дворцовият комплекс на Родиа не беше само показна прищявка на някое дребно величие от фермерско царство. Той беше като изваяно от камък и олицетворено величие на Хинриадската династия.
Сградите внушаваха едновременно сила и покой. Имаха отсечени линии, бяха масивни и се издигаха изящно във висините, покорявайки наблюдателя, без да разкриват и частица от тайните на архитектурата, която ги бе породила. От двореца лъхаше гордост, сдържаност и самоувереност.
И както на отделните сгради, така и целият дворцов комплекс се събираше в една извисена точка, сякаш тази величествена кантата завършваше с кресчендо. Един по един бяха премахнати дори архитектурните елементи, така характерни за родианския стил. Нямаше ги и фалшивите прозорци, толкова ценени като декорация другаде, ала напълно безполезна добавка за постройка с изкуствено осветление и вентилация. Тук липсата им не се усещаше.
Цялата картина бе сътворена само от линии и плоскости, една геометрична абстракция, която отвеждаше погледа нагоре в небето.
Още щом излезе от стаята, тиранийският майор го спря.
— Ще бъдете приет незабавно — уведоми го той.
Байрън кимна, а малко след това пред него застана едър мъж, облечен в алена униформа, и тракна с токове. При вида му Байрън се замисли как тези, които не се нуждаеха от външни признаци, за да подчертаят силата си, се задоволяваха и със синия цвят на униформата. Прехапа горчиво устни при спомена за блясъка на фермерския живот и си помисли с тъга, че го е изгубил безвъзвратно.
— Байрън Мелайн? — произнесе родианският стражник и той се надигна, за да го последва.
Очакваше го блестяща монорелсова кабина, прикачена с помощта на магнитни вендузи за кафеникавата метална релса. Байрън не беше виждал никога нещо подобно. Спря, преди да влезе.
Кабината бе достатъчно широка, за да събере шестима пътници. Приличаше на огромна сълза, в която се отразяваха лъчите на залязващото родианско слънце. Водещата релса, малко по-широка от въже, преминаваше през цялата дължина под кабината, без да се опира в нея. Докато я разглеждаше, отнякъде подухна ветрец и я повдигна на два-три сантиметра над релсата, сякаш съоръжението гореше от нетърпение да се понесе напред и да се откъсне от невидимия обръч на магнитната сила. После кабината бавно се отпусна надолу, но отново не докосна релсата.
— Влизайте — нареди му стражникът и Байрън изкачи двете стъпала.
След като и стражникът се качи, стъпалата се скриха в стената на кабината без никаква следа върху външната обвивка.
Оказа се, че стените са били непроницаеми само отвън. Още щом влезе, Байрън се озова в прозрачна стъклена сфера. След подадения сигнал кабината се понесе напред. Изкачваше се нагоре без видимо затруднение, а въздухът зад стените свистеше от високата скорост. Закратко Байрън получи чудесната възможност да се наслаждава на панорамата на дворцовия комплекс от птичи поглед.
Оттук сградите изглеждаха като една монолитна структура (може би идеята е била красотата на двореца да се разкрива само от въздуха?), към която се спускаха блестящи медни нишки, а на някои от тях се полюшваха подобни сфери.
Сетне тялото му полетя напред, а кабината неочаквано замря. Цялото пътуване бе отнело само две минути.
Вратата пред него беше широко отворена. Байрън прекрачи прага и тя се затвори зад гърба му. В малката гола стая нямаше никого. За първи път от доста време насам бе останал самичък, но от това не се чувстваше по-спокоен. Даваше си сметка за истинското си положение. От онази проклета нощ животът му бе станал играчка в ръцете на други.
Джонти го беше изпратил на кораба, а тиранийският комисар го бе препратил тук. И всеки един от тези ходове увеличаваше степента на отчаянието му.
За Байрън нямаше никакво съмнение, че тиранийците не са повярвали на измислиците му. Прекалено леко се бе измъкнал от тях. Нищо чудно Комисарят да се е свързал със Земния консул. Би могъл да изпрати хиперлъч до Земята или да поиска отпечатък от ретината му. Това бяха рутинни действия при проверка и никой няма да ги пропусне, макар и по недоглеждане.
Спомни си анализа на ситуацията, който бе направил Джонти. Може би още беше валиден. Тиранийците едва ли щяха да го убият само за да създадат поредния мъченик. Ала Хинрик беше тяхна марионетка и напълно бе в състояние да поиска неговата екзекуция. Тогава смъртта му ще е дело на други, а тиранийците ще бъдат само неми свидетели.
Байрън стисна ядно юмруци. Беше едър на ръст и здравеняк, но нямаше никакво оръжие. А противниците му щяха да носят бластери и невронни камшици. Без да иска, отстъпи към стената.
В този миг вляво от него се отвори малка врата и той подскочи. Мъжът, който влезе, наистина бе въоръжен и облечен в униформа, но заедно с него се появи и едно момиче. Байрън си позволи да се отпусне. При друг случай дори щеше да обърне повече внимание на девойката, защото без съмнение тя заслужаваше не само внимание, но и възхищение, ала в този миг не му беше до нея.
Влезлите се приближиха и спряха на няколко крачки от него. Байрън не откъсваше поглед от бластера на униформения.
— Аз ще разговарям първа с него, лейтенант — рече девойката на мъжа.
Когато се извърна към Байрън, челото й бе набраздено от тревожни бръчки.
— Вие ли сте човекът — поде тя, — дошъл тук с историята за някакъв план за покушение срещу Управителя?
— Увериха ме, че ще мога да се срещна с Управителя — отвърна Байрън.
— Това е невъзможно. Ако имате нещо за казване, кажете го на мен. Щом информацията ви е достоверна и полезна, с вас ще се отнесат добре.
— А мога ли да запитам коя сте вие? Откъде да знам дали имате право да говорите от името на Управителя?
Момичето се подсмихна обидено.
— Аз съм неговата дъщеря. Моля ви, отговорете на въпросите ми. Наистина ли идвате отвъд пределите на нашата система?
— Идвам от Земята… — Байрън помисли малко и добави: — …ваша чест.
Добавката очевидно й достави удоволствие.
— И къде се намира тя?
— Това е малка планета в сектор Сириус, ваша чест.
— Как се казвате?
— Байрън Мелайн, ваша чест.
Тя го огледа замислено.
— От Земята? Можете ли да управлявате космически кораб?
Байрън с мъка сдържа усмивката си. Тя го изпитваше. Вероятно знаеше не по-зле от него, че космонавигацията е една от забранените науки сред световете, управлявани от Тирани.
— Да, ваша чест — отвърна той. Би могъл да докаже истинността на думите си, стига да получеше подобна възможност. Ако оцелееше дотогава. В Земния университет космонавигацията не беше забранена и за четири години човек можеше да научи доста.
