— Много добре — кимна тя. — А сега да чуя вашата история.
Байрън взе светкавично решение. Ако беше насаме с офицера не би посмял да постъпи така. Но ако девойката не го мамеше и наистина беше дъщеря на Управителя, тогава пред него се разкриваше една неочаквана, макар и малка възможност.
— Не съществува никакъв заговор за убийство, ваша чест — заяви той.
Момичето го погледна учудено. После се обърна нетърпеливо към придружителя си.
— Ще се заемете ли със случая, лейтенант? Изтръгнете от него истината.
Байрън пристъпи напред и погледна в хладното дуло на бластера.
— Почакайте, ваша чест — произнесе настоятелно той. — Изслушайте ме! Това беше единственият начин да се срещна с Управителя. Не разбирате ли? Ще предадете ли поне на Негово превъзходителство, че аз съм Байрън Фаръл и моля за правото на убежище?
Това беше последната сламка. Старите феодални обичаи бяха изгубили предишната си сила поколения преди да дойдат на власт тиранийците. Сега вече те бяха само забравени архаизми. Но не му оставаше никаква друга възможност. Никаква.
Тя се извърна и вдигна изненадано вежди.
— Да не искате да кажете, че сте с благороднически произход? Само преди миг името ви беше Мелайн.
Неочаквано се намеси нов глас:
— Всъщност е променил само второто си име. Вие наистина сте Байрън Фаръл, добри ми господине. Няма никакво съмнение. Приликата е направо изумителна.
На вратата стоеше дребен усмихнат човек. Очите му бяха раздалечени и излъчваха интелигентност. Той огледа Байрън от главата до петите и продължи:
— Не го ли позна и ти, Артемизия?
Девойката изтича до него, спря и рече задъхано:
— Чичо Джил, какво правиш тук?
— Грижа се за моите интереси, Артемизия. Нима забрави, че ако наистина съществува план за покушение, аз съм най-вероятният наследник от рода на Хинриадите. — Джилбрет фон Хинриад намигна насмешливо, а сетне добави: — Между другото, можеш да освободиш лейтенанта. Не съществува никаква опасност.
Тя игнорира предложението му и отвърна:
— Пак ли си се навъртал край комуникатора?
— Разбира се! Нима мога да се лиша от удоволствието да ги подслушвам постоянно?
— Не и ако те хванат.
— Рискът е част от играта, скъпа моя. Най-забавната част. В края на краищата тиранийците не се поколебаха да монтират подслушвателни уредби навсякъде из двореца. Нищо не можем да предприемем, без те да го знаят. Е, монетата си има и обратна страна. Няма ли да ме представиш?
— Не, няма — отряза тя. — Това не е твоя работа.
— Тогава ще си позволя аз да се представя. Чух случайно името на твоя събеседник и това привлече вниманието ми към вашия разговор. — Той заобиколи Артемизия, приближи се към Байрън, разгледа го усмихнато и рече: — Вие сте Байрън Фаръл.
— И аз така твърдя — отвърна Байрън. Все още не смееше да откъсне поглед от лейтенанта, който беше насочил бластера към него.
— Но пропуснахте да уточните, че сте син на Фермера на Уайдмос.
— Тъкмо щях да го направя и вие ни прекъснахте. Доколкото разбирам, вече сте наясно с всичко. Както предполагам, разбирате, че трябваше да се измъкна от ръцете на тиранийците, без да им издавам истинското си име. — Байрън зачака реакцията им. Казал бе каквото имаше да казва. Ако не го арестуват веднага, значи все още имаше малка надежда.
— Ясно — кимна Артемизия. — Този въпрос наистина е от компетенцията на Управителя. Сигурен ли сте, че не съществува никакъв заговор?
— Никакъв, ваша чест.
— Добре. Чичо Джил, ще останеш ли с мистър Фаръл? Лейтенант, последвайте ме, ако обичате.
Байрън почувства внезапна отпадналост. Не би имал нищо против да поседне замалко, но никой не го канеше, а Джилбрет продължаваше да го изучава с почти клиничен интерес.
— Синът на Фермера! Изумително!
Байрън сведе поглед. Беше изтощен от безсмислени разговори и възклицания.
— Да — кимна неочаквано той. — Синът на Фермера. Наследствен благородник. Това достатъчно ли е, за да получа убежище, или трябва да добавя още?
Джилбрет не показа с нещо да е обиден. Само усмивката му стана по-широка, докато отвръщаше:
— Бихте могли да задоволите любопитството ми. Наистина ли търсите убежище? Тук?
— Предпочитам да обсъдя този въпрос с Управителя, сър.
— О, млади човече, не говорете така. Скоро сам ще се убедите, че Управителят не може да ви бъде от полза. Как мислите, защо първо трябваше да се срещате с дъщеря му? Забавно, не мислите ли?
— Всичко ли намирате за забавно?
— Защо не? Какво по-хубаво от подобно отношение към живота? Наблюдавайте внимателно Вселената, млади човече. И ако не изпитате забавление от обкръжаващия ви свят, по-добре си сложете край на живота, защото всеки друг мироглед е безсмислен. Между другото, пропуснах да ви се представя. Аз съм братовчед на Управителя.
— Моите поздравления! — рече хладно Байрън.
Джилбрет вдигна рамене.
— Прав сте. Не е особено впечатляващо. И по всичко изглежда съм обречен да живея в забрава, след като не съществува никакъв план за покушение.
— Освен ако сам не оглавите подобен заговор.
— Мили ми господине, та вие притежавате чувство за хумор! Отсега трябва да свикнете с мисълта, че тук никой не ме взема насериозно. Забележката ми не беше нищо повече от проява на цинизъм. Едва ли предполагате, че в наши дни Управителят разполага с власт. Естествено, длъжен съм да ви уведомя, че Хинрик не винаги е бил в подобно окаяно състояние. Природата не го е надарила с кой знае какъв ум, но с годините той става все по-непоносим. А, забравих! Та вие все още не сте го виждали. Е, скоро ще се срещнете! Чувам, че идва насам. Когато разговаря с вас, помнете, че той е господарят на най-голямото кралство в района на мъглявината. Сцената ще бъде забавна.
Хинрик носеше бремето на достойнството с лекотата на продължителния си опит. Той поздрави Байрън с измъчен церемониален поклон, в който имаше и немалка доза снизходителност.
— Какво ви води насам, сър? — произнесе с известна досада.
Артемизия бе застанала до баща си и Байрън забеляза не без изненада, че тя бе доста красива.
— Ваше величество — поде той, — дошъл съм при вас, за да помоля за защита на бащиното ми име. Вероятно знаете, че той е бил екзекутиран несправедливо.
Хинрик отведе поглед встрани.
— Познавах бегло баща ви. Идвал е в Родиа веднъж или два пъти. — Той млъкна и когато заговори отново, гласът му трепереше. — Вие много приличате на него. Много. Но той беше осъден, знаете го. Или поне предполагам, че е станало така. Законът го изисква. Не съм запознат с подробностите.
— Точно така, ваше величество. И аз бих искал да науча тези подробности. Уверен съм, че баща ми не е предател.
Хинрик побърза да го прекъсне:
— Като негов син опитите ви да запазите неопетнено името му са обясними. Но да ви призная, в момента се затруднявам да обсъждам този въпрос. Защо не се срещнете с Аратап?
— Но аз не го познавам, ваше величество.
— Аратап! Комисарят! Комисарят от Тирани!
— Ах, да. Срещнах се с него и той ме изпрати при вас. Разбирате, предполагам, че не можех да допусна един тираниец…
Ала Хинрик не го чуваше. Той вдигна разтреперана ръка към устните си и изрече с приглушен глас:
