— Аратап ви е изпратил тук, казвате?
— Сметнах, че трябва да го уведомя…
— Не ми повтаряйте онова, което сте му казали. Вече го зная. Нищо не мога да направя за вас… мистър Фаръл. Въпросът не е само от моята компетенция. Върховният консул… Арта, престани да ме дърпаш. Как да се занимавам с този въпрос, като непрестанно ми отвличаш вниманието? Изискванията на закона, нали разбирате? Много важно е да ги спазваме. Особено важно.
Той се обърна, като продължаваше да мърмори.
Артемизия се поколеба за миг, сетне докосна Байрън по рамото.
— Само за момент. Вярно ли е, че наистина можете да управлявате космически кораб?
— Съвършено вярно — кимна Байрън. Усмихна й се и след кратко колебание тя му отвърна с усмивка.
— Джилбрет — рече тя. — Искам да разговарям с теб по-късно.
Девойката си тръгна. Байрън я проследи с поглед, а Джилбрет го дръпна за ръкава.
— Предполагам, че сте гладен, жаден и не бихте имали нищо против да се измиете? — каза той. — Досадните подробности на живота, нали разбирате?
— Да, благодаря ви — отвърна Байрън. Напрежението внезапно го беше напуснало. За един кратък миг беше толкова спокоен, че дори се почувства щастлив. Тя беше красива. Много красива.
Но Хинрик не беше никак спокоен. Когато се завърна в покоите си, мислите му се понесоха в трескав бяг. Колкото и да се опитваше, не можеше да се измъкне от единственото и най-неприятно заключение. Всичко това беше клопка! Младежът е бил изпратен от Аратап, за да го примами в нея.
Той зарови лице в шепите се, отдаден на отчаяние, сетне неочаквано му дойде наум какво трябва да направи.
ГЛАВА VII
Музикант на ума
Нощта се спуска навреме на всяка от обитаемите планети. Не по едно и също време, разбира се, защото периодите на завъртане варират между петнадесет и петдесет и два часа. И този факт налага пътуващите от една планета до друга непрестанно да се адаптират.
Докато на едни от планетите жителите се пригаждат към променения денонощен цикъл, на други този въпрос се решава с помощта на изкуствен климат и осветление. Има и такива (тези в покрайнините), на които никой не обръща внимание на досадни подробности като деня и нощта.
Но каквито и да са социалните привички, падането на нощта притежава неизмеримо психологическо въздействие, наследено от онези далечни времена, още преди появата на човека. Нощта винаги ще бъде период на страхове и несигурност и животът ще замира със залеза на слънцето.
Във вътрешността на централния дворец нямаше никакъв индикатор, който да показва идването на нощта, ала въпреки това Байрън го почувства благодарение на някакъв неопределен инстинкт, скрит в потайните коридори на човешкия ум. Уверен бе, че навън цари непрогледен мрак, ако се изключат блещукащите в небето звезди. Знаеше, че тъкмо сега е сезонът, когато дупката в Космоса, позната под името мъглявината Конска глава (знаеха я навсякъде в района на кралствата), е закрила половината от видимите звезди в небето.
И отново беше потиснат.
Не беше виждал Артемизия от последната среща с Управителя и това го изнервяше допълнително. Очаквал бе да го поканят на вечеря, където се надяваше да поговори с нея. Ала вместо това трябваше да се храни сам, или по-точно в компанията на двама стражници, застанали пред вратата му. Дори Джилбрет го бе изоставил, вероятно за да се наслади на вечерята си в усамотение, подобно на неговото.
Ето защо когато Джилбрет най-сетне се появи и каза, че двамата с Артемизия са разговаряли за него, Байрън го посрещна съвсем равнодушно. Тази реакция очевидно забавляваше братовчеда на Хинрик и той побърза да го съобщи на своя събеседник.
— Но първо ще ви покажа моята лаборатория — предложи и махна с ръка на стражниците да си вървят.
— Каква лаборатория? — попита Байрън, но без особен интерес.
— Майсторя разни механизми — бе уклончивият отговор.
Помещението, в което се озоваха, приличаше по-скоро на библиотека, отколкото на лаборатория. В единия ъгъл бе разположено покрито с орнаменти бюро.
Байрън се огледа бавно.
— Тук ли майсторите своите механизми? И какви са те?
— Ами например специални подслушвателни устройства, с чиято помощ хващам шпионските съобщения на тиранийците. При това без те да ме засекат. По този начин научих за вас, когато изпратиха съобщението на Аратап. Разполагам и с други забавни джунджурии. Например моя видеосонор. Обичате ли музиката?
— Зависи коя.
— Добре. Изобретих нов вид инструмент, но не зная дали това, което получавам от него, би могло да се нарече музика. — Джилбрет докосна с ръка лавицата с филми и целият рафт се отдръпна встрани. — Не че мястото е особено потайно, но тук никой не ме взема насериозно и едва ли ще претърсват лабораторията. Забавно, не мислите ли? А, забравих, че вие не си падате по забавленията.
Уредът беше доста нескопосан на вид, с онези грубовати, недодялани очертания, които издаваха, че е конструиран в домашна обстановка. Едната му страна бе покрита с блестящи копчета. Джилбрет го постави така, че тя да е отгоре.
— Не е кой знае колко красив — рече той. — Но кой го е грижа? Изключете осветлението. Не, не! Не с ключа. Просто пожелайте светлините да изгаснат. Пожелайте го силно! Искайте те да се изключат.
И светлините угаснаха, с изключение на бледото сияние на тавана, от което лицата на двамата придобиха призрачен вид. Джилбрет се засмя, когато забеляза изненадата на Байрън.
— Само една от възможностите на видеосонора. Включен е към мислите подобно на индивидуалните капсули. Разбирате ли какво имам предвид?
— Не, ще ви помоля да ми обясните.
— Добре — кимна Джилбрет. — Погледнете на въпроса от тази страна. Електрическото поле, създавано от вашите мозъчни клетки въздейства по индукция на прибора. От математическа гледна точка концепцията е съвсем проста, но доколкото ми е известно, до този момент никой не е съумявал да побере подобен механизъм в такава малка кутия. Обикновено за целта е необходима енергията на пететажна електроцентрала. Но съществува и друга възможност. Ако например затворя тази верига, ще се получи обратният ефект — ще въздействам директно върху вашия мозък и ще можете да виждате и чувате, без да използвате сетивата си. Гледайте!
В началото нямаше нищо за гледане. Изведнъж нещо се мярна в периферията на Байръновото полезрение. Приличаше на виолетова топка, която се рееше из въздуха. Тя го последва дори когато той се обърна и остана непроменена, след като затвори очи. Появата й бе съпроводена от ясен музикален тон, който излизаше от топката и беше неразделна част от нея.
Тя растеше и се разширяваше и Байрън се досети объркан, че съществува вътре в главата му. Не се състоеше от цвят, а по-скоро от оцветен звук. Беше осезаема, ала не можеше да я докосне.
Топката се завъртя и засия, следвайки извисяването на мелодията. Сетне ненадейно избухна, засипвайки го с искрящи цветове, които го докосваха, ала без да ги усеща или да чувства болка.
Около него се рееха стотици блестящи мехурчета, придружени от тих протяжен звън. Байрън протегна ръце към тях и забеляза, че тялото му е изчезнало, сякаш бе станало невидимо. Наоколо нямаше нищо освен миниатюрните мехурчета, които изпълваха ума му, прогонвайки всичко друго от него.
Той извика беззвучно и фантазията изчезна. Пред него отново стоеше Джилбрет насред осветената стая и се смееше. Байрън почувства, че му се вие свят, и изтри с разтреперана ръка мокрото си хладно чело. След това побърза да седне.
— Какво стана? — попита той, като с мъка движеше вдървения си език.
— Не зная — отвърна Джилбрет, — защото бях извън него. Не разбирате ли? Мозъкът ви за пръв път се сблъсква с това. Той е възприемал изображението директно и няма термин, който да опише напълно подобен феномен. Опитвал се е, доколкото може, да обясни всичко с познати средства, да го постави в
