— Успокоихте ме — рече Байрън. — От толкова време говорите със сериозен тон, че вече се питах дали не сте изгубили чувството си за хумор.
Джилбрет сви рамене.
— Обичам да се забавлявам. От месеци не ми се беше случвало. Знаете ли какво значи да играеш роля? Да се прикриваш зад чуждо лице денонощно? Дори когато си сред приятели? Дори когато останеш насаме? Да си дилетант? Да се забавляваш непрестанно и никой да не зачита мнението ти? Да си толкова празноглав и непостоянен, че накрая всички да почнат да те смятат за негоден? И всичко това само за да запазиш живота си, макар дори да не си заслужава да живееш. И все пак поне веднъж ще им покажа кой съм.
Той се огледа и продължи с развълнуван, почти умолителен глас:
— Вие можете да управлявате космически кораб. А аз не мога. Не е ли странно? Възхищавате се от моите научни познания, ала аз не бих могъл да вдигна във въздуха дори някоя едноместна капсула. Но вие го можете и следователно трябва да напуснете Родиа.
— Защо? — попита Байрън и се намръщи.
Джилбрет продължи да обяснява припряно:
— Както вече ви казах, двамата с Артемизия разговаряхме за вас и обсъдихме тази възможност. Оттук ще тръгнете към нейната стая, където тя вече ви очаква. Нарисувал съм ви скица, за да не се налага да разпитвате по коридора. — Той пъхна тъничък метален лист в ръката на Байрън. — Ако някой ви спре, ще кажете, че сте повикан от Управителя, и ще продължите. Дръжте се уверено и ще се справите…
— Почакайте! — извика Байрън. Нямаше никакво намерение да го върши отново. Джонти го беше изпратил на Родиа очевидно с цел да попадне в ръцете на тиранийците. На свой ред тиранийският комисар го беше препратил в двореца като част от потаен план, а тук Байрън беше изложен на прищевките на някаква жалка марионетка. Но стига вече! В името на Космоса и Времето, оттук насетне сам ще взема решения за всичко! Твърдо го беше решил.
— Сър, дошъл съм тук по своя работа. И не възнамерявам да си тръгвам.
— Какво? Не бъдете идиот. — За миг под маската се показа старият Джилбрет. — Да не мислите, че ще постигнете нещо тук? Нима смятате, че ще се измъкнете жив от двореца след изгрев слънце? Хинрик сам ще повика тиранийците и до двадесет и четири часа ще бъдете хвърлен в затвора. Не го е направил досега само защото твърде бавно взема решения. Не забравяйте, той е мой пръв братовчед и аз го познавам както никой друг.
— Но какво ви интересува вас всичко това? — запита Байрън. — Защо сте толкова загрижен за мен?
Нямаше никакво желание отново да става играчка на чужди хрумвания. Никога повече нямаше да е марионетка.
Джилбрет впери поглед в него.
— Защото искам да ме вземете със себе си. Не мога повече да живея под властта на Тирани. Единственото, което ме възпираше, бе че нито аз, нито Артемизия не можем да управляваме космически кораб. Инак отдавна да сме потеглили. Става дума и за нашата безопасност.
За пръв път Байрън почувства, че е склонен да го изслуша.
— Дъщерята на Управителя? Какво общо има тя?
— Тя е по-отчаяна и от мен. Защото съдбата, която я очаква, е незавидна. Какво бъдеще според вас може да има една млада, красива и неомъжена жена? Естествено, час по-скоро да бъде задомена. И кой може да е щастливият жених? Ами, разбира се, някой мазен стар тиранийски чиновник, който вече е погребал три жени и би желал да пробуди пламъка на отминалата младост в прегръдките на четвърта.
— Управителят никога няма да допусне подобна несправедливост!
— Управителят е готов на всичко. А и никой не иска разрешение от него.
Байрън си спомни последния път, когато бе видял Артемизия. Косата й бе сресана назад и се спускаше до раменете. Кожата й беше бяла и чиста, устните й розови, а очите — маслиненочерни. Висока, стройна, засмяна! Сигурно така изглеждаха стотици хиляди девойки в галактиката. Странно защо мислеше тъкмо за нея.
— Има ли готов кораб? — запита той.
Лицето на Джилбрет се сбърчи в широка усмивка. Ала преди да промълви и една дума, някой заблъска по вратата. Това не беше мелодичният звън на фотоклетката, нито вежливо почукване с пръсти. Ударите бяха от метален предмет, оглушителен грохот от оръжието на властта.
Повториха се отново и Джилбрет рече:
— Най-добре да отворите вратата.
Байрън послуша съвета му и в стаята нахлуха двама униформени. Първият отдаде небрежно чест на Джилбрет, след което се обърна към Байрън:
— Байрън Фаръл, арестувам ви по заповед на временно пребиваващия Комисар на Тирани и Управителя на Родиа.
— В какво ме обвинявате? — запита Байрън.
— В измяна към властта.
За миг по лицето на Джилбрет се изписа невъзвратима загуба. После той отмести поглед встрани.
— Този път Хинрик действа по-бързо, отколкото предполагах. Не е ли забавно?
Това беше предишният Джилбрет, усмихнат и безразличен, с учудено вдигнати вежди, сякаш разиграващите се пред него събития не будеха нищо друго освен съжаление.
— Моля, последвайте ме — нареди войникът и Байрън забеляза, че стиска в ръката си невронен камшик.
ГЛАВА VIII
В полите на дамата
Байрън почувства, че гърлото му е пресъхнало. В открит двубой можеше с лекота да надвие и двамата си пазачи. Знаеше го и жадуваше да му се удаде подобна възможност. Но те бяха въоръжени с камшици и вероятно щяха да ги използват при първия признак на неподчинение от негова страна. Вътрешно се беше предал. Нямаше друга възможност.
— Ей, хора — обади се неочаквано Джилбрет, — нека поне да си вземе наметалото.
Байрън погледна учудено към дребния си събеседник. Нямаше никакво наметало.
По-близкият от двамата пазачи тракна с токове в знак на уважение. Той посочи Байрън с камшика.
— Чухте какво каза милорд. Вземете си наметалото и да тръгваме!
Байрън пое дъх и се върна обратно. Приближи се до креслото, наведе се и протегна ръка зад облегалката, към несъществуващото наметало. Пръстите му се затвориха в празното пространство, докато чакаше трескаво какво ще предприеме Джилбрет.
За пазачите видеосонорът беше само един прибор с неясно предназначение. Не му обърнаха никакво внимание, дори когато Джилбрет плъзна ръка по редицата от копчета. Байрън не изпускаше от очи дулото на невронния камшик. Опита се да се съсредоточи върху него. Не биваше да позволява на нищо друго — видение или звук — да прониква в съзнанието му.
Колко още трябваше да издържи?
— Там ли е наметалото ви? — запита въоръженият пазач. — Станете! — Той пристъпи нетърпеливо напред, после замръзна. Очите му се присвиха от изненада и отмести поглед вляво.
Това е! Байрън се изправи и се хвърли напред. Блъсна с рамо краката на пазача и го обгърна с ръце. Той се строполи на пода и тъкмо когато посягаше към изтървания камшик, Байрън сграбчи ръката му с огромната си длан.
Другият пазач вече беше измъкнал оръжието си, но не бе в състояние да го използва. Вдигна ръка пред лицето си и махна към нещо невидимо.
Джилбрет се смееше пронизително.
— Нещо тревожи ли ви, Фаръл?
— Не видях нищо — отвърна Байрън. — Но успях да му измъкна камшика.
— Добре, да тръгваме. Никой не може да ни попречи. Сега мозъците им са изпълнени с несъществуващи видения и звуци.
