напарфюмиран, но Байрън се надяваше, че ароматът ще се разсее, щом излезе. Важното е, че отново е чист, и за това бе необходимо да постои само няколко секунди под водната струя, подсилвана от топлия въздушен поток. Миг по-късно тялото му беше съвсем чисто и сухо. Нито на Уайдмос, нито на Земята имаше подобни приспособления.
Униформата му беше малко тясна, конусовидната войнишка шапка, която стоеше комично върху едрата му глава, беше грозна. Той огледа навъсено отражението си.
— Как изглеждам?
— Съвсем като войник.
— Ще трябва да носите един от камшиците — рече й той. — Не мога да се справя с три.
Тя взе камшика с два пръсти и го пусна в чантичката си, окачена на почти невидим колан през рамото й, така че ръцете й да са свободни.
— Време е да тръгваме. Не казвайте нито дума, ако срещнем някого, оставете аз да се оправям. Говорите със странен акцент, а и ще бъде проява на неуважение да заговорите пръв в мое присъствие. Не забравяйте! Вие сте най-обикновен войник.
Пазачът на пода лекичко се размърда и завъртя очи. Ръцете и краката му бяха завързани с чорапите, които по здравина можеха да се сравняват с най-яката стомана. Той се помъчи да избута с език превръзката на устата си.
Бяха го издърпали встрани, та не се налагаше да го прескачат, за да стигнат до вратата.
— Оттук — прошепна Артемизия.
На първото отклонение нечия ръка се отпусна върху рамото на Байрън.
Той направи крачка встрани, завъртя се, сграбчи ръката и вдигна пред себе си камшика.
Но това беше Джилбрет, който каза:
— Спокойно, млади човече.
Байрън отпусна хватката.
— Очаквах ви — рече Джилбрет, докато масажираше китката си, — но това не е причина да ми трошите костите. Позволете за миг да ви се полюбувам, Фаръл. В тези дрехи изглеждате някак смален, но ефектът не е неприятен, в никакъв случай. Никой не би ви загледал по-внимателно в подобна премяна. Това е предимството на униформата. Нали знаете, казват, че униформата на войника е само униформа и нищо повече.
— Чичо Джил — прошепна настоятелно Артемизия, — не говорете толкова много. Къде са другите войници?
— Не ми давате да си кажа приказката — възрази старецът. — Останалите пазачи тръгнаха да претърсват кулата. След като се убедиха, че младежът не е на долните етажи, те оставиха по един часовой на всеки изход и на естакадата, разчитайки на общата алармена инсталация. Но ние можем да се промъкнем през нея.
— Сър, няма ли да забележат отсъствието ви? — запита Байрън.
— Моето ли? Ха! Капитанът беше щастлив, когато му казах, че си тръгвам. Въобще няма да ме търсят, уверявам ви.
Разговаряха шепнешком, сетне всички млъкнаха. В началото на естакадата имаше часовой, а още двама охраняваха широките двойни врати, водещи навън.
— Нещо ново за избягалия изменник, господа? — извика Джилбрет.
— Нищо, милорд — отвърна най-близкият пазач, като тракна с токове и отдаде чест.
— Добре, отваряйте си очите — тримата продължиха пътя си, а междувременно един от пазачите изключи алармата на вратата, през която минаваха.
Навън беше нощ. Небето беше ясно и обсипано със звезди, само над хоризонта тъмното покривало на Черната мъглявина закриваше техния блясък. Зад тях се издигаше масивът на централния дворец, а само на половин миля беше дворцовият космодрум.
Няколко минути крачеха мълчаливо, след това Джилбрет стана неспокоен.
— Нещо не е наред — промърмори той.
— Чичо Джил — рече Артемизия, — да не си забравил да подготвиш кораба?
— Разбира се, че не — тросна се той, доколкото можеше да го стори шепнешком, — но защо е осветена Контролната кула? Светлините трябваше да са загасени.
Той посочи с ръка сред дърветата към увенчаната с многобройни светлини кула. Подобна активност можеше да означава, че някой кораб току-що е кацнал или се готви да отлети.
— Тази вечер не се очакваха никакви полети — продължаваше да разсъждава Джилбрет. — Проверил съм.
Отговорът дойде малко след това. Пръв го видя Джилбрет, който спря и даде знак на другите.
— Това е краят — рече той и се изкикоти почти истерично. — Този път идиотът Хинрик е надминал себе си. Те са тук! Тиранийците! Не разбирате ли? Това е личният брониран крайцер на Аратап.
Едва сега Байрън забеляза блестящия корпус, изправен гордо сред другите, далеч по-незабележими кораби. Имаше гладки изящни линии и приличаше на хищник сред родианските летателни съдове.
— Капитанът наистина спомена, че днес пристигала някаква „особа“, ала аз не му обърнах внимание. Вече нищо не можем да направим. Не можем да се бием с тиранийците.
Байрън почувства, че нещо в него замира.
— Защо да не можем? — запита той. — Защо да не се бием с тях? Нямат никаква причина да очакват нападение, а ние сме въоръжени. Какво ще кажете да завземем кораба на Комисаря? Ще го оставим със смъкнати гащи.
Той излезе от прикритието на дърветата и тръгна по космодрума. Останалите го последваха. Нямаше защо да се крият. Двама членове на кралското семейство и ескортиращ ги войник.
Само че сега срещу тях бяха тиранийците.
Когато преди близо година Саймък Аратап от Тирани видя за пръв път двореца на Родиа, той беше потресен. Оказа се, че постройката всъщност е внушителна само на външен вид. Отвътре бе като мухлясала реликва. Само преди две поколения тук са се намирали законодателният орган на Родиа и немалка част от административните служби. Дворцовият комплекс е бил туптящото сърце на десетки светове.
Ала сега законодателният орган (който все още съществуваше, тъй като Ханът не се интересуваше от подробностите на местните законодателства) се събираше само веднъж в годината, колкото да ратифицира наредбите от изминалите дванадесет месеца. Гласуването беше чиста формалност. Изпълнителният съвет все още се водеше в сесия, но членовете му твърде рядко напускаха именията си. Отделните административни бюра също продължаваха да функционират, тъй като без тях държавната работа съвсем щеше да замре, независимо дали управляваше Ханът или Управителят, ала вече не бяха разпръснати по цялата територия на планетата и се намираха почти напълно под юрисдикцията на своите нови господари — тиранийците.
С други думи, дворецът бе запазил предишното си величие, изваяно от камък и метал, но зад него не се криеше нищо. Тук живееха семейството на Управителя, малобройна група прислужници и също така немногочисленият състав на охраната.
Пустият дворец потискаше и натъжаваше Аратап. Часът бе доста късен, той беше уморен, очите го смъдяха и най-много му се искаше да си свали контактните лещи.
Но всичко беше толкова объркано! Погледна към военния си помощник, обаче майорът сякаш беше погълнат от думите на Управителя. Що се отнася до самия Аратап, той почти не го чуваше.
— Синът на Уайдмос! — възкликна отново Управителят. — Наистина ли? И вие сте го арестували? Така му се пада!
Аратап не можа да разбере има ли някаква връзка между всички тези събития. Умът му бе така устроен, че винаги подреждаше фактите и не можеше да търпи отделни и несвързани помежду си фрагменти.
Уайдмос беше изменник, а синът му бе направил опит да се срещне с Управителя на Родиа. В началото тайно, а след като се бе провалил, той бе повторил опита си съвсем открито, оправдавайки се с тази смешна история за замислено покушение. За известно време Аратап бе повярвал, че зад всичко това се крие някакъв план.
Но ето че събитията протекоха в съвсем друго посока. Хинрик се втурна презглава да предава момчето. Дори не беше изчакал настъпването на нощта. И това преобръщаше всичко. Освен ако някои факти бяха
