— Не, не — успокои я Джилбрет. — Нищо, което да те тревожи. Легнала ли се беше?
— Току-що — отвърна тя. — Освободих прислужниците още преди няколко часа. Нямаше кой да отвори вратата освен мен и да си призная, уплашихте ме до смърт.
Тя се извърна към капитана и заговори с надменен глас:
— Какво желаете от мен, капитане? Побързайте, моля ви. Сега не е най-подходящият час за аудиенции.
Но още преди началникът на охраната да отвори уста, Джилбрет взе инициативата.
— Много забавен инцидент, Арта. Онзи младеж — как му беше името, ти го знаеш — успя да избяга, като пътьом е надвил двама пазачи. Но сега вече шансовете ни са изравнени. Взвод войници срещу един избягал изменник. Аз също се включих във вихъра на преследването, за да подпомогна капитана със своето усърдие и кураж.
Артемизия успя да придаде объркване на лицето си.
Капитанът промърмори нещо под носа си, почти без да помръдва устни. Сетне добави:
— Простете, милорд, но не се изразихте съвсем точно, а и не разполагаме с време за губене. Милейди, човекът, който твърдеше, че бил син на бившия Фермер на Уайдмос, бе арестуван по обвинение в измяна. Но успя да избяга и сега е на свобода. Налага се да претърсим целия дворец, стая по стая, за да го открием.
Артемизия отстъпи назад и го погледна навъсено.
— Дори и моята стая?
— Ако ваша чест позволи.
— О, няма да позволя. Щях да зная, ако в стаята ми се е скрил непознат. Всеки намек, че бих могла да приемам една или друга особа по това време на нощта, е най-малкото оскърбителен. Моля ви, капитане, да се държите с подобаващо за положението ми уважение.
Думите й постигнаха търсения резултат. Капитанът се поклони почтително и побърза да обясни:
— Милейди, последното, което бих желал, е да ви причиня неприятности. Моля ви да простите нахлуването ни в този късен час. Естествено, уверението ви, че при вас няма посетител, е напълно достатъчно, за да се оттеглим. Надявам се, разбирате, че при дадените обстоятелства бяхме длъжни да се убедим във вашата безопасност. Избягалият е много опасен човек.
— Не чак толкова опасен, че да не се справите с него с помощта на вашите хора.
Джилбрет отново се намеси с пискливия си глас:
— Капитане, елате, да вървим. Докато си обменяте любезности с моята племенница, нашият човек търси пролука в охраната. Предлагам ви да поставите пост пред вратата на лейди Артемизия, за да й осигурим спокойна почивка в малкото останали часове на нощта. Освен, скъпа моя — обърна се той към нея, — ако не желаете да се присъедините към нас.
— Благодаря ви — отвърна хладно Артемизия, — но ще се задоволя да заключа вратата и да си легна.
— Изберете някой по-як — крякаше Джилбрет. — Ето този например. Каква чудесна униформа имат нашите стражници, Артемизия! Можеш да ги разпознаеш само като зърнеш униформата им.
Той махна с ръка, посоченият стражник излезе от строя и след като отдаде чест първо на Артемизия, а сетне и на капитана, зае поста си пред вратата. Отрядът се раздели на две и пое по коридора.
Артемизия притвори вратата и надзърна през процепа. Часовоят стоеше неподвижно, разтворил крака и изпънал гръб, с ръка върху сигналното копче. Беше тъкмо онзи, когото бе избрал Джилбрет. Висок бе колкото Байрън от Уайдмос, но не с толкова широки рамене.
Едва сега до съзнанието й достигна, че макар да бе твърде млад и склонен към прибързани изказвания, Байрън беше едър на ръст и доста добре сложен. Глупаво беше от нейна страна да се заяжда с него. Пък и имаше приятно лице.
Тя затвори вратата и пристъпи към гардероба.
Байрън се напрегна в мига, когато вратата се отдръпна встрани. Той затаи дъх, свил юмруци.
— Внимавайте! — извика Артемизия, вперила уплашен поглед в камшиците.
Байрън въздъхна облекчено и напъха камшиците в джобовете си. Пречеха му, но не разполагаше с подходящи кобури.
— Това беше, в случай че търсят мен.
— Излизайте. И говорете шепнешком.
Все още беше облечена в нощницата, изплетена от непозната за Байрън фина материя и украсена с топки сребриста кожа, която прилепваше плътно по тялото благодарение на слаб статичен заряд и по същата причина не се нуждаеше от закопчалки. Освен всичко останало, нощницата прекрасно подчертаваше изящното тяло на Артемизия.
Байрън почувства, че ушите му пламват, и усещането не беше никак неприятно.
Артемизия го погледна очаквателно, сетне вдигна пръст и го завъртя в кръг.
— Ако обичате.
— Какво? — Байрън я погледна в лицето. — А, да, простете.
Той се обърна с гръб към нея и се постара да запази самообладание. И през ум не му мина да се запита защо Артемизия не използва за целта другата стая, или още повече защо не се беше преоблякла, преди да отвори вратата. Съществуваха бели петна в женската психология, които очевидно се нуждаеха от задълбочено опознаване и анализ.
Когато се обърна, девойката бе пременена в строг черен костюм, който обаче не скриваше красивите й крака.
— Тръгваме ли? — запита Байрън.
Тя поклати глава.
— Първата стъпка е ваша. Трябват ви други дрехи. Скрийте се зад вратата, а аз ще повикам пазача.
— Какъв пазач?
В отговор тя се усмихна.
— Този, когото оставиха пред моята врата по молба на чичо Джил.
Вратата към коридора се плъзна безшумно встрани по релсите, открехвайки се с няколко сантиметра. Пазачът стоеше отвън, все така неподвижно.
— Стражник — прошепна тя, — елате бързо.
Нямаше никаква причина за един войник да се поколебае, когато го вика дъщерята на Управителя. Стражникът прекрачи прага, като същевременно произнасяше:
— На вашите услуги, мил… — в този миг колената му се подгънаха под тежестта, стоварила се върху тялото му, а думите му секнаха неочаквано от резкия удар в ларингса.
Артемизия побърза да затвори вратата и проследи схватката със смесени чувства, сред които преобладаваше отвращението. Животът в двореца на Хинриадите беше мирен и спокоен и никога досега не беше виждала потъмняло от прилива на кръв човешко лице със зяпнала, жадно гълтаща въздух уста. Тя извърна глава.
Байрън оголи зъби от усилие, обвил с ръце широкия мускулест врат на своя противник. Войникът направи отчаян опит да разкъса хватката и дори се опита да нанесе удар с крак назад. Без да отслабва натиска, Байрън вдигна тялото му от земята.
Малко след това ръцете на пазача се отпуснаха, краката му увиснаха безжизнено и гърдите му престанаха да се повдигат. Байрън го положи внимателно на пода. Онзи остана да лежи като изпразнен чувал.
— Мъртъв ли е? — запита ужасено Артемизия.
— Съмнявам се — отвърна Байрън. — Необходими са четири до пет минути, за да убиеш човек. Но поне за известно време ще е извън играта. Имате ли нещо, с което да го завържем?
Тя поклати глава. Изглеждаше съвсем безпомощна.
— Сигурно имате от онези целитови чорапи. Те ще свършат работа. — Междувременно Байрън се бе заел да обезоръжава и разсъблича пазача. — Бих искал да се измия. Всъщност налага се да го направя.
Приятно беше да усещаш детергентната мъгла в банята на Артемизия. Може би щеше да е малко
