и да било на Родиа.
Тя се извърна разгневена към него и проплака сподавено:
— О, млъкнете, вие едър грозен глупак!
Двамата размениха ядни погледи. Байрън беше обиден. В известен смисъл се беше опитвал да помогне и на нея. Нямаше никаква причина да го наскърбява.
— Съжалявам — рече тя и извърна поглед.
— Няма нищо — отвърна Байрън с малко по-хладен тон, отколкото би желал. — Имате право на свое мнение.
— Просто не бива да говорите по този начин за баща ми. Нямате никаква представа какво е да си Управител. Той е изцяло отдаден на своя народ, независимо от онова, което си мислите.
— Навярно е така. Искал е да ме предаде на тиранийците пак в името на своя народ. В това има логика.
— В известен смисъл целта му беше точно тази. Трябваше да докаже своята лоялност. В противен случай можеха да го свалят и да поемат управлението на Родиа. По-добре ли щеше да е?
— Щом един благородник няма право на убежище…
— О, мислите само за себе си! Там ви е грешката.
— Не виждам нищо егоистично в това, че не искам да умирам. Или поне за нищо. Ако ще умирам, предпочитам да е в бой. Моят баща не се побоя да се изправи срещу тях. — Знаеше, че тонът му е прекалено мелодраматичен, но тя го бе принудила да се държи така.
— И какво постигна баща ви? — запита го девойката.
— Нищо, предполагам. Екзекутираха го.
Артемизия почувства тъга.
— Вече няколко пъти ви казах, че съжалявам, но този път наистина го мисля. Мъчно ми е, че е станало така. — После тя добави в своя защита: — Знаете обаче, че и аз съм в беда.
Байрън си спомни.
— Да, зная. Добре, да започнем отначало. — Той направи опит да се усмихне. Кракът му беше малко по-добре.
— Ама вие не сте бил чак толкова грозен — добави тя с по-мек тон.
— О, благодаря… — промърмори Байрън, чувствайки се малко глупаво.
После млъкна, а Артемизия вдигна уплашено ръка към устата си. Двамата извърнаха глави към вратата.
Коридорът отвън внезапно се изпълни с приглушения тропот на множество ботуши. В първия миг си помислиха, че ще ги подминат, ала малко след това нечии токове тракнаха по военному пред вратата, последвани от мелодичния сигнал на звънеца.
Джилбрет знаеше, че не разполага с много време. Първо, трябваше да скрие видеосонора. За пръв път съжали, че няма по-сигурно скривалище. По дяволите този Хинрик, защо трябваше точно този път да взема решение толкова бързо! Защо не беше изчакал до сутринта? Ако сега не се измъкне, втора възможност няма да има.
След като скри прибора, Джилбрет повика началника на охраната. Твърде рисковано бе да пази в тайна факта, че в стаята му лежат в безсъзнание двама пазачи, а арестантът е избягал.
Началникът на охраната не посрещна с особена радост новината. След като нареди да изнесат пазачите, той се обърна към Джилбрет:
— Милорд, от разказа ви не разбрах напълно какво се е случило.
— Ами това, което виждате — отвърна Джилбрет. — Вашите хора дойдоха, за да извършат ареста, а младежът отказа да се почини. След това изчезна един Космос знае къде.
— Последното не е от особено значение, милорд — увери го началникът. — Дворецът тази вечер ще бъде почетен с присъствието на едно високопоставено лице и по тази причина охраната е подсилена въпреки късния час. Мрежата е разпъната и никой не може да се измъкне от нея. Но как е успял да избяга оттук — та моите хора бяха въоръжени! А той не.
— Младежът се би като тигър. Наблюдавах всичко, скрит зад това кресло…
— Съжалявам, милорд, че не сте оказали съдействие на хората ми в схватката с този изменник.
Джилбрет го погледна с презрение.
— Що за странна мисъл, капитане? Щом вашите хора, превъзхождащи числено противника и добре въоръжени, не могат да се справят в подобна ситуация, не смятате ли, че е време да си потърсите нови попълнения?
— Достатъчно! Ще претърсим двореца, а като го открием, ще видим дали ще бъде в състояние да повтори подвига си.
— Възнамерявам да се присъединя към вас, капитане.
Сега беше ред на началника на охраната да вдигне учудено вежди.
— Не бих ви го препоръчал, милорд. Съществува известна опасност.
Подобна забележка не би уплашила нито един член на фамилията на Хинриадите. Джилбрет го знаеше добре, затова се усмихна, а лицето му се покри с бръчки.
— Така е — кимна той, — но що се отнася до мен, намирам опасностите за много забавни.
Само след пет минути беше сформирана група за издирване. Джилбрет позвъни на Артемизия.
При звука на звънеца Байрън и Артемизия замръзнаха. Сигналът се повтори, последван от нервно чукане по вратата и гласа на Джилбрет:
— Позволете на мен, капитане — произнесе той и извика: — Артемизия!
Байрън се усмихна с облекчение и пристъпи напред, но внезапно Артемизия сложи ръка на устата му.
— Един момент, чичо Джил — отвърна тя и посочи с отчаяние към стената.
Байрън я погледна неразбиращо. Стената изглеждаше съвсем солидна. Артемизия вдигна поглед нагоре, сетне го заобиколи. Протегна ръка и в същия миг част от стената се плъзна встрани, разкривайки нишата на гардероба.
— Влизайте вътре! — прошепна тя, а пръстите й си играеха нервно със забодената на рамото й брошка. С едно леко завъртане на украшението се изключваше силовото поле, придържащо вратата плътно прилепнала към стената.
Байрън прекрачи през отвора в стената и тъкмо когато вратата се затваряше, забеляза, че Артемизия намята голите си рамене с бял пухкав халат. Алената рокля бе захвърлена на облегалката на близкото кресло.
Огледа се, питайки се дали ще претърсят стаята й. В такъв случай щеше да е безпомощен. Единственият изход беше през стената и нищо наоколо не би могло да послужи за прикритие.
В единия край на редицата закачалки бяха подредени нощници, а въздухът над тях леко трептеше. Байрън протегна ръка и почувства слабо пощипване на кожата, когато проникна зад трептящото поле, чиято единствена цел бе да запази дрехите от прах и да поддържа относителна стерилност на въздуха.
Би могъл да се скрие сред дамските поли. Точно това бе направил в известен смисъл. Беше се справил с двама яки пазачи — с помощна на Джилбрет, разбира се, само за да се добере дотук и да се скрие в полите на една жена. Неволно съжали, че преди малко, когато влизаше в гардероба, не се беше обърнал по- чевръсто. Девойката имаше хубаво тяло. Смешно наистина, но одеве се беше държал съвсем детински. Разбира се, че не можеше да я вини за недостатъците на баща й.
Единственото, което му оставаше сега, бе да чака, загледан в стената пред себе си и изпълнен с опасения, че следващия път, когато вратата се отдръпне, отвън ще го посрещне цял отряд пазачи и той няма да разполага с подкрепата на видеосонора.
И Байрън чакаше, стиснал във всяка ръка по един невронен камшик.
ГЛАВА IХ
И в господарските панталони
— Какво се е случило? — запита Артемизия с непресторена тревога. Обърна се направо към Джилбрет, застанал на прага на стаята й редом с капитана. Петима или шестима въоръжени пазачи стояха на почтително разстояние зад тях. — Да не е станало нещо с татко? — добави тя.
