Джилбрет заобиколи внимателно двете повалени тела.
Байрън замахна и стовари юмрук в подребрието на пазача. Лицето му се сгърчи от болка и той се преви. Байрън се надигна, стиснал камшика в ръка.
— Внимателно! — извика Джилбрет.
Но Байрън не съумя да се извърне достатъчно бързо. Вторият пазач се стовари върху него и го събори. Атаката му беше съвсем сляпа. Невъзможно бе да се определи какви мисли изпълваха ума му. Едно бе сигурно — че в момента Байрън не съществуваше за него. Пазачът дишаше учестено, а сетне от гърлото му се разнесе ужасяващо гъргорене.
Байрън изви тяло, опитвайки се да се възползва от плененото оръжие, и зърна зад себе си облещени и невиждащи очи, които вероятно надничаха в някакъв страшен, невидим за останалите свят.
Байрън сви крака и направи безуспешен опит да се изтръгне от обятията на пазача. На три пъти усети допира от камшика на противника и всеки път се отдръпваше уплашено.
Най-сетне успя да различи отделни думи сред стоновете на пазача.
— Всичките ще ви избия! — шепнеше противникът му и въздухът пред камшика му затрептя от изстреляния заряд. Пазачът изви ръка и лъчът попадна в крака на Байрън.
Сякаш бе стъпил във вана с разтопено олово. Или на крака му се бе стоварил бетонен блок. Или пък го беше захапала акула. Всъщност нямаше никакво физическо увреждане. Просто нервните окончания за болка бяха подложени на екстремална стимулация. Кипящото олово би постигнало същия ефект.
Болезнен рев раздра гърлото на Байрън. Той се строполи. И през ум не му минаваше, че двубоят е завършил. Нищо друго нямаше значение, освен вцепеняващата болка.
Въпреки че не можеше да го почувства, пазачът постепенно отслаби хватката си и когато след няколко минути младежът най-сетне отвори насълзените си очи, откри, че противникът му се е притиснал до стената и размахва ръце във въздуха пред себе си, кикотейки се неудържимо. Другият пазач лежеше проснат по гръб, разперил ръце и крака. Беше в съзнание, но мълчеше. Очите му следяха някакво трескаво движение и тялото му потрепваше. На устните му беше избила пяна.
Байрън се надигна изнурено и се приближи, куцайки болезнено, до стената. Замахна с дръжката на камшика и повали пазача. После се върна при другия, който не даваше никакви признаци на съпротива, все така вперил поглед в нищото.
Момъкът приклекна и се зае да масажира засегнатия си крак. Свали обувката и чорапа и впери изненадан поглед в напълно запазената кожа. Докосна я и подскочи от пареща болка. Вдигна глава към Джилбрет, който бе оставил видеосонора и търкаше буза с опакото на ръката си.
— Благодаря — рече Байрън. — За помощта от вашия инструмент.
Джилбрет вдигна рамене.
— Скоро тук ще дойдат още войници — каза той. — Тръгвайте към стаята на Артемизия. Моля ви, побързайте!
Байрън разбираше, че няма време за губене. Болката в крака му бе отслабнала до поносими размери, но кожата бе подпухнала. Нахлузи чорапа, а обувката пъхна подмишница. Протегна се и издърпа втория камшик от ръката на пазача. Напъха го в колана, до другия.
Когато стигна прага, Байрън се обърна и запита не без известна погнуса:
— Какво ги накарахте да видят, сър?
— Понятие нямам. Не мога да въздействам върху процеса. Просто ги ударих с цялата мощ на прибора, а останалото зависеше от тях. Моля ви, да не губим време в празни приказки. Взехте ли скицата?
Байрън кимна и затича по коридора. Беше съвсем пуст. Почти веднага намали крачка, сгърчил лице от болка.
Погледна часовника си и едва сега си спомни, че не бе имал време да го нагласи на родианско време. Той показваше стандартното междузвездно време, което се използваше на борда на кораба и при което един час се състоеше от сто минути, а един ден — от хиляда часа. Но блестящото 876 на циферблата сега не значеше нищо.
Нямаше съмнение обаче, че е късна нощ, или с други думи, местният период за сън, в противен случай коридорите едва ли щяха да пустеят, нито пък фосфоресциращите барелефи по стените щяха да останат без зрители. Байрън плъзна ръка по един от тях, изобразяващ коронацията, докато минаваше край него, и откри с изненада, че е двуизмерен. Ала погледнат отстрани, барелефът изглеждаше изпъкнал напред.
Толкова бе поразен от изработката, че спря, за да се полюбува. Спомни си, че не разполага с време за губене, и забърза отново.
Празните коридори бяха още един белег за упадъка на Родиа. Едва сега, когато бе станал бунтовник, тези признаци на всеобщо разложение му правеха впечатление. Като център на независима и могъща институция дворецът трябваше да гъмжи от пазачи и придворни.
Погледна набързо начертаната скица на Джилбрет, зави надясно и продължи по извита като дъга естакада. В минали дни оттук са минавали процесиите, но сега и това място бе пусто.
Приближи до посочената в скицата врата и докосна фотоклетката. Вратата се дръпна леко встрани, спря и после се разтвори широко.
— Влезте, млади човече.
Беше Артемизия. Байрън се прокрадна в стаята, а вратата се затвори безшумно зад гърба му. Спомни си, че е обут само с една обувка, пусна другата на пода и пъхна мъчително крака си в нея.
— Ще ми позволите ли да седна? — рече той.
Тя го последва до креслото и застана пред него с навъсен вид.
— Какво има? Какво се е случило с крака ви?
— Ударих се — отвърна той. — Готова ли сте за тръгване?
— Значи ще ни вземете с вас? — при тези думи лицето й светна.
Но Байрън не беше в настроение за любезности. Кракът му пламтеше болезнено и той продължи да го масажира.
— Вижте — рече троснато той, — заведете ме до кораба. Възнамерявам да напусна тази проклета планета. Ако желаете, можете да ме придружите. Ще ви взема.
— Можехте да сте малко по-възпитан — намръщи се тя. — Бихте ли се?
— Да, наложи се. С пазачите на баща ви, които искаха да ме арестуват за предателство. Толкова по въпроса за правото на убежище.
— О! Съжалявам.
— И аз съжалявам. Нищо чудно, че Тирани властва над петдесет планети с помощта на шепа хора. Ние им помагаме. Хора като баща ви са готови на всичко, за да запазят властта си, готови са дори да забравят благородническия си дълг… Няма значение!
— Казах, че съжалявам, лорд Фермер. — Тя произнесе титлата с хладна надменност. — Моля ви, не се превръщайте в съдник на баща ми. Не познавате всички обстоятелства.
— Нито пък бих желал да ги обсъждам. Трябва да тръгваме час по-скоро, преди да се появят тук верните воини на вашия баща. Добре де, не исках да ви наскърбя. Простете. — Байрън произнесе тези думи без никакъв оттенък на съжаление, но, по дяволите, какво да стори, когато никога досега не бяха го удряли с невронен камшик и усещането не беше от забавните! А и, в името на Космоса, поне правото на убежище му дължаха! Поне това.
Артемизия почувства, че в нея се надига гняв. Не срещу баща й, разбира се, а срещу този глупав младеж. Беше толкова неопитен! Съвсем като дете, а на възраст сигурно бе колкото нея.
В този момент се разнесе сигналът на комуникатора и тя каза:
— Моля ви, изчакайте една минута и ще тръгнем.
Обаждаше се Джилбрет и гласът му едва се чуваше.
— Арта? Всичко ли свърши добре?
— Той е тук — прошепна тя.
— Чудесно. Не казвай нищо. Само слушай. Не излизайте от стаята. Кажи му да се скрие вътре. Започна претърсване на двореца. Ще се опитам да измисля нещо, а междувременно не мърдайте оттам. — Той прекъсна връзката, без да дочака отговор.
— Значи така — рече Байрън. Беше чул целия разговор. — Да остана ли тук, с което бих могъл да ви навлека неприятности, или да се предам? Предполагам, че не мога да се надявам да получа убежище където
