останали скрити за Аратап.
Той отново съсредоточи вниманието си върху Управителя. Хинрик започваше да се повтаря. Аратап почувства леко съжаление. Този човек се бе превърнал в такъв страхливец, че дори тиранийците вече трудно го понасяха. Но друг избор нямаха. Само страхът можеше да осигури абсолютна лоялност. Страхът и нищо друго.
Уайдмос не се беше страхувал и въпреки че до известна степен интересите му се преплитаха с тези на Тирани, той си бе позволил лукса да се разбунтува срещу тях. А Хинрик се боеше и тъкмо в това бе най- важната разлика.
Именно този страх го бе докарал тук, пред тях, за да ги засипва със словесни потоци и да търси отчаяно одобрение за постъпката си. Нямаше да го получи от майора, Аратап бе уверен в това. Този човек бе напълно лишен от въображение. Комисарят въздъхна и съжали, че не е като него. Политиката беше мръсна работа.
— Достатъчно — произнесе той с известно оживление. — Похвална е както бързината, с която сте взели решението, така и усърдието ви в служба на Хана. Уверявам ви, че той ще научи за това.
Лицето на Хинрик светна и той въздъхна с нескрито облекчение.
— Нека да доведат петлето — продължи Аратап, — за да чуем всички какво има да ни казва. — Той сподави една прозявка. Не изпитваше никакъв интерес към онова, което би могъл да каже младият „петел“.
Хинрик понечи да натисне звънеца, за да повика капитана, ала в този миг той неочаквано застана на прага.
— Ваше превъзходителство — извика той и направи няколко колебливи крачки напред, без да иска разрешение.
Хинрик облещи поглед в ръката си, все още застинала на сантиметри от звънеца, сякаш се питаше дали не го бе задействал със силата на своята воля.
— Какво има, капитане? — рече объркано той.
— Ваше превъзходителство, заловеният избяга.
Аратап почувства как умората му се изпарява. Какво ставаше тук?
— Подробностите, капитане! — нареди той, докато се изправяше в креслото.
Капитанът побърза да ги запознае със случката, като накрая заключи:
— Ваше величество, моля за разрешение да обявим обща тревога. Бегълците разполагат само с няколко минути преднина.
— Да, веднага — засуети се Хинрик. — Незабавно. Обща тревога, точно така. Това трябва да направим. Бързо! Бързо! Комисарю, не мога да си обясня как е станало всичко. Ще назначим разследване на случая. Ако е необходимо, ще разпитаме всички войници от охраната. Всички! Всички!
Той повтори още няколко пъти думата с почти истеричен глас, но капитанът не помръдваше от мястото си. Очевидно имаше още да докладва.
— Какво има? — запита го Аратап.
— Мога ли да разговарям насаме с ваше превъзходителство? — произнесе ненадейно капитанът.
Хинрик погледна уплашено към външно невъзмутимия Комисар. Необходими му бяха огромни усилия, за да запази поне привидно достойнство.
— Нямаме никакви тайни от войниците на Хана, нашите приятели, нашите…
— Кажете каквото имате за казване, капитане — намеси се с тих глас Аратап.
Капитанът удари токове в знак на подчинение и заговори:
— След като ми наредихте да говоря, ваше превъзходителство, трябва с прискърбие да ви уведомя, че лейди Артемизия и лорд Джилбрет избягаха заедно с изменника.
— Той се е осмелил да ги отвлече? — Хинрик скочи на крака. — И моите войници са допуснали това?
— Не са били отвлечени, ваше превъзходителство. Придружили са го доброволно.
— Откъде знаете? — запита с неприкрито задоволство Аратап, който съвсем се беше пробудил. Нещата се подреждаха дори по-добре, отколкото бе предполагал.
— Разполагаме с разказа на пазача, когото са обезвредили, а също и на двамата часовои, които са ги пуснали да излязат. — Той се поколеба, сетне добави мрачно: — Когато разпитвах лейди Артемизия на вратата на нейните покои, тя ме увери, че тъкмо заспивала. Едва по-късно се досетих, че в този момент лицето й все още беше гримирано. Върнах се обратно, но бях закъснял. Още утре ще помоля негово превъзходителство да приеме оставката ми, а сега ви моля най-настоятелно да ми дадете разрешение за обща тревога. Без такова разрешение нямам право да обезпокоявам живота на кралското семейство.
Ала Хинрик се полюшваше, загледан в празното пространство.
— Капитане — намеси се Аратап, — най-добре се погрижете за здравето на вашия Управител. Съветвам ви да повикате личния му лекар.
— Обща тревога! — повтори капитанът.
— Няма да има никаква обща тревога — отвърна Аратап. — Разбирате ли ме? Никаква обща тревога! Никой да не преследва беглеца! Случаят е приключен! Наредете на хората си да се върнат по местата си и се погрижете за Управителя. Да тръгваме, майоре.
Още щом излязоха от двореца, майорът се обърна към своя събеседник:
— Аратап — заговори напрегнато той, — предполагам, че осъзнавате какво правите. Тъкмо затова държах устата си затворена.
— Благодаря ви, майоре. — Аратап пое дълбоко нощния въздух на тази планета, изпълнен с разнообразни аромати. Тирани също бе красива, но посвоему, със суровата красота на скалите и планините. И беше толкова суха!
— Не бихте могли да се справите с Хинрик, майор Андрос — продължи той. — Във вашите груби ръце той ще се прекърши и залинее. Хинрик е полезен за нас, но трябва да се отнасяме внимателно с него, ако искаме да го запазим.
— Не говоря за това — възрази майорът. — Защо не позволихте да вдигнем обща тревога? Не искате ли да ги хванете?
— А вие? — Аратап спря. — Да поседнем замалко, майоре. Ей там, на пейката край езерцето. Какво чудесно място и далеч от шпионските лъчи! Защо искате този младеж, майоре?
— Защо ще искам един предател и конспиратор?
— Ами да, защо ви е — ще хванете дребното оръдие, а ще оставите незасегнат източника на заразата? За какво са ви тези хора — една хлапе, придружено от глупаво момиче и склерозирал идиот?
Наблизо се чуваше шума от изкуствения водопад. Беше съвсем малък, декоративен. Но за Аратап представляваше истинско чудо. А и как иначе да си обясни подобно прахосване на вода, плискаща се свободно надолу по камъните, за да изчезне от погледа? Все не можеше да свикне с тази гледка.
— Но сега — възрази майорът — нямаме и това.
— Имаме схема. Когато младежът се появи, ние го свързахме с Хинрик и това ни обърка, защото Хинрик е… това, което е. Но такива ни бяха предположенията. Сега виждаме, че целта не е била Хинрик и че той е служел само за отвличане на вниманието. Младежът е търсел връзка с дъщеря му и с неговия братовчед и във всичко това има далеч по-голяма логика.
— Но защо Хинрик не ни предупреди по-рано? Чакал е да мине полунощ.
— Защото той е играчка в ръцете на онзи, който пръв се добере до него. Уверен съм, че този път Джилбрет ни е изпреварил.
— Искате да кажете, че сме били повикани тук с конкретна цел? За да присъстваме на бягството им?
— Не, не по тази причина. Но помислете малко. Къде смятат да отидат тези хора?
Майорът сви рамене.
— Родиа е голяма планета.
— Да, но ако става дума само за младия Фаръл. Смятате ли, че двама членове на кралското семейство биха могли да останат неразпознати? Особено момичето.
— Значи, възнамерявали са да напуснат планетата? Да, съгласен съм.
— Но по какъв начин? Космодрумът е само на петнадесет минути оттук. Разбирате ли сега защо сме били
