семейство? И все пак, придържайки се към тиранийския военен устав, часовоят им бе наредил да изчакат, докато получи разрешение от своя командващ офицер. Щеше да постъпи така дори самият Управител на Родиа да бе застанал пред него. Ала междувременно тримата го бяха доближили и докато изпълни докрай изискванията на устава и извади оръжието, вече беше твърде късно. В гърдите му беше опрян невронен камшик.
Дори в този момент войникът бе отказал да се предаде доброволно. Наложи се да го усмирят с един камшичен заряд. Въпреки съпротивата, която бе оказал, чакаше го военен съд и затвор. Никой не се съмняваше в това, най-малко самият войник.
Приземиха се след два дни в околностите на град Саутуорк. Спряха се на него, защото се намираше встрани от най-населените места на планетата. Що се отнася до тираниеца, завързаха го за спасителна парашутна капсула и го изстреляха на около петдесет мили от най-близкия голям град.
Кацането на пустия бряг премина без особени сътресения и Байрън тръгна да набави необходимото. Сумата, която Джилбрет бе взел за всеки случай със себе си, се оказа крайно недостатъчна и едва стигна, за да купи една малка двуколесна количка и да я зареди с припаси.
— Можеше да ти стигне и за повече — упрекна го Артемизия, — ако не беше прахосал по-голямата част за тази отвратителна тиранийска каша.
— Не разполагах с голям избор — отвърна ядосано Байрън. — Освен това за теб може да е отвратителна тиранийска каша, но тази храна е добре балансирана и ще ни подкрепя далеч по-успешно от всичко друго, което бих могъл да купя.
Байрън беше обиден. Струваше му се, че на него се е паднала слугинската работа — да отскочи до близкия град и после да донесе храна. Задачата му освен това бе свързана със значителен риск, защото дори в това малко градче имаше тиранийска полицейска служба. Очаквал бе поне малко да го похвалят.
Всъщност друга алтернатива нямаше. Цялата тиранийска система за снабдяване с провизии се базираше на традицията им да използват малки кораби. Не можеха да си позволят лукса да поддържат с просторни складови помещения като другите флотилии, чийто Хангари бяха натъпкани с изкормени и замразени трупове на животни. Това ги беше принудило да разработят стандартен хранителен концентрат, съдържащ в необходимите пропорции калории и хранителни вещества. Запасите от него заемаха само една двадесета от пространството, което при другите бе запълнено с месни припаси, а освен това концентратът можеше да се съхранява при ниски температури, втвърдяваше се и се подреждаше като тухли.
— На вкус е още по-гадно — рече Артемизия.
— Ще свикнеш — увери я Байрън, имитирайки изписаното на лицето й отвращение. Артемизия се изчерви и обърна глава.
Байрън разбираше, че е потисната от тясното помещение и от всички останали неволи, на които бе подложена. Въпросът не беше само в монотонното меню, което им предстоеше. На кораба липсваха отделни спални помещения. Машинното отделение и каютата за управление заемаха почти цялото свободно пространство. (Какво да се прави, мислеше си Байрън, това е военен кораб, а не яхта за разходки!) Имаше тясно складово помещение и миниатюрна кабина с койки покрай едната стена. Тоалетната бе вградена в малка ниша точно до вратата на кабината.
Всичко това означаваше, че ще живеят натясно, без никаква възможност за уединение, и Артемизия ще трябва да се примири с факта, че на кораба няма женски дрехи нито огледала или умивалник.
Няма как, иска или не, ще свикне. Байрън чувстваше, че вече е направил малко повече от необходимото за нея. Толкова ли й бе трудно да се държи мило и да се усмихва поне от време на време? Имаше приятна усмивка и длъжен бе да признае, привлекателен външен вид, ако се изключи характерът й. Ах, този характер!
Защо си губи времето да мисли за нея?
Най-тежък беше проблемът с водата. Тирани беше пустинна планета, където на водата се гледаше като на безценно съкровище. Тамошните жители знаеха истинската й цена и тъкмо по тази причина на кораба нямаше никакви приспособления за миене. Войниците можеха да се къпят и да перат дрехите си едва след приземяването на някоя планета. Малко пот и мръсотия по време на полета нямаше да им навредят. Дори запасите от питейна вода бяха съвсем ограничени. В края на краищата водата не можеше нито да бъде концентрирана, нито изсушавана като месото, а трябваше да се пренася в обемисти съдове. Проблемът се усложняваше от факта, че водното съдържание на хранителните концентрати бе твърде ниско.
На кораба имаше дестилиращо устройство за повторна употреба на изгубената телесна вода, но когато Байрън разбра как функционира, почувства, че му призлява, и се погрижи всички отходни продукти да бъдат изхвърляни навън. Макар от химична гледна точка процесът да бе напълно завършен, необходимо бе известно време, докато човек свикне с тази идея.
В сравнение с първия вторият старт бе съвсем гладък и след като се издигнаха, Байрън прекара известно време в тренировки край пулта за управление. Контролното табло твърде малко приличаше на приборите за управление, с които бяха снабдени земните тренировъчни кораби. В сравнение с тях беше неизмеримо по-сложно и компактно. Байрън разглеждаше внимателно отделните циферблати и индикатори, стараейки се да разбере предназначението им, а после записваше грижливо всичко на един залепен над таблото лист.
В този момент в пилотската кабина влезе Джилбрет.
Байрън погледна през рамо.
— Артемизия не е в кабината, нали? — попита той.
— Едва ли би могла, като се има предвид колко е тясно това място.
— Когато я видиш, кажи й, че ще си пренеса койката тук, в пилотската кабина. Съветвам те и ти да постъпиш така, та каютата да остане изцяло на нейно разположение. Нали знаеш, че е малко глезена — добави той.
— Байрън, и ти си израснал в такава среда — укори го Джилбрет. — Не забравяй, че тя е свикнала с подобен начин на живот.
— Добре де. Няма да забравя. Че аз да не съм свикнал с друг живот? Родил съм се в най-голямата ферма на Нефелос, а не край някое минно поле в астероидния пояс. Но когато човек изпадне в трудно положение, трябва да стиска зъби. Какво да направя, по дяволите, не мога да разтегля корпуса на кораба! Няма място за допълнителни припаси, да не говорим за баня с душ. — Байрън почувства известно облекчение, след като се навика на Джилбрет.
В този момент вратата се отвори и на прага застана Артемизия.
— На ваше място, мистър Фаръл — произнесе тя с леден глас, — бих се въздържала да повишавам тон. Гласът ви се чува из целия кораб.
— Това не ме безпокои — отвърна Байрън. — А щом на вас не ви харесва корабът, спомнете си, че и двамата нямаше да сме тук, ако собственият ви баща не беше направил опит да ме предаде, а вас — да омъжи насила.
— Не говорете така за баща ми!
— Ще говоря за когото си искам.
— Моля ви! — намеси се Джилбрет.
С това спорът донякъде беше затихна.
— Можем ли сега да обсъдим въпроса, закъде сме се запътили? — продължи Джилбрет. — Ясно е, че колкото по-скоро пристигнем някъде, толкова по-бързо ще приключат проблемите ни.
— Виж, в това съм съгласен с теб, Джил — кимна Байрън. — Не е необходимо да слушам непрестанното й хленчене. Винаги съм твърдял, че жените нямат място на космически кораб!
Артемизия пусна тази забележка покрай ушите си и се обърна към Джилбрет:
— Защо да не напуснем веднага района на мъглявината?
— Не зная какво възнамерявате да правите вие — побърза да се намеси Байрън, — но аз трябва да си върна Фермерството и да отмъстя за убийството на баща ми. Така че аз оставам в кралствата.
— Не исках да кажа — поправи се Артемизия, — че ще напуснем района завинаги, а само докато престанат да ни преследват. Освен това не ми е ясно какво бихте могли да сторите за своето Фермерство. Не можете да си го върнете, докато не се разпадне Тиранийската империя, а лично аз не виждам как ще стане това.
