— Не е ваша работа какво възнамерявам да правя.
— Мога ли да предложа нещо? — намеси се Джилбрет.
Той очевидно прие мълчанието им за съгласие и продължи:
— Имате ли нещо против аз да ви кажа къде трябва да отидем и какво да сторим, за да се разпадне империята, както предложи преди малко Арта?
— И как според теб ще стане това? — запита Байрън.
Джилбрет отвърна с усмивка:
— Мило момче, държането ти е много забавно. Не ми ли вярваш? Гледаш ме така, сякаш всичко, което бих могъл да ти предложа, ще е неописуема глупост. Не забравяй, аз те измъкнах от двореца.
— Зная. И съм готов да те изслушам.
— Добре тогава. От двадесет години чакам тази възможност за бягство. Ако бях някой обикновен гражданин, да съм го направил отдавна, но съдбата бе пожелала да ме постави на видно място. И въпреки това тъкмо благодарение на принадлежността ми към рода на Хинриадите имах честа да бъда поканен за коронацията на Хана на Тиран и да се натъкна на тайна, която може би някой ден ще доведе до гибел същия този Хан.
— Продължавай — подкани го Байрън.
— От Родиа до Тиран пътувах с тиранийски боен кораб, така трябваше да пътувам и на връщане. Корабът бе почти като този, може би малко по-голям. Пътуването мина спокойно. Престоят на Тирани също бе доста интересен, макар да не се случи нищо особено. Ала на обратния път ни удари метеор.
— Какво?
Джилбрет вдигна ръка.
— Зная, че подобни инциденти са малко вероятни. Сблъсъкът с метеор в Космоса е толкова рядко явление, че може да се смята за математически незначително, и все пак се случва — знаете го. Така стана и с нас. Разбира се, дори най-малкият метеор, колкото главичката на топлийка, е в състояние да пробие корпуса на кораба, ако не е специално брониран.
— Зная — рече Байрън. — Като следствие от инерцията, определена от масата и скоростта. Когато масата е ниска, компенсаторно нараства скоростта — изрецитира той, сякаш разказваше урок в училище, осъзнавайки, че е вперил поглед в Артемизия.
Тя бе приседнала, заслушана в думите му, и беше толкова близо, че двамата почти се докосваха. Байрън за пръв път забеляза колко изящен е профилът й въпреки че косите й бяха леко разчорлени. Беше оставила някъде елека си и бялата й блуза бе все така изгладена и чиста, въпреки премеждията през последните четиридесет и осем часа. Зачуди се как ли е успяла да го постигне.
Ако само можеше да се държи малко по-любезно, мислеше си той, пътуването щеше да е съвсем приятно. Проблемът беше в това, че никой досега не се беше постарал да я държи изкъсо. Най-малкото баща й. Привикнала бе сама да си е господар. Ако не беше от благороднически род, вероятно щеше да е чудесен човек.
Тъкмо се унесе в мечти, в които той бе нейният истински господар и правеше всичко възможно да я привърже към себе си, когато тя извърна глава и впери поглед в очите му. Байрън побърза да съсредоточи вниманието си в думите на Джилбрет. Беше пропуснал няколко изречения.
— Нямах никаква представа защо не е задействал защитният екран на кораба. Случват се понякога подобни инциденти, причината за които човек така и не е в състояние да разкрие. Както и да е, метеорът се блъсна право в средата на кораба. Беше не по-голям от камъче и проникването през стената го бе забавило значително, та не успя да пробие насрещната стена. Положението щеше да е далеч по-добро, ако я бе пробил, защото пробойните щяха да се затворят мигновено. И така, след като попадна в кабината за управление, метеорът рикошира в отсрещната стена и продължи да се удря напред-назад, докато накрая замря. Цялото действие отне не повече от няколко секунди, но при първоначална скорост от стотици мили в минута камъкът вероятно бе прекосил стаята неколкостотин пъти. И двамата членове на екипажа бяха разкъсани на парчета, а аз самият се спасих само защото не бях в пилотската кабина по това време. Чух рязък звук, когато метеорът проникна в кораба, после честото му тракане по стените вътре в кабината, придружено от ужасените писъци на пилотите. Хвърлих се към кабината за управление, но заварих само разпокъсани тела и всичко бе изпръскано с кръв. Спомените ми нататък са неясни, въпреки че през изминалите оттогава години неведнъж съм виждал тази случка в кошмарите си.
Свистенето на излизащия въздух ме насочи право към пробойната. Залепих отгоре магнитния диск и повишеното налягане вътре в кораба херметизира отвора. Малкото разтрошено камъче се въргаляше на пода. Беше топло при допир, но когато го ударих с ключа, камъчето се разцепи на две. Вътрешността му мигновено се покри със скреж. Там все още цареше космически студ.
Привързах с въже ръцете на загиналите, а на другия край закрепих буксирен магнит. Избутах ги навън през въздушния шлюз, почаках да чуя издрънчаването на магнита и въздъхнах, уверен, че телата ще последват кораба където и да иде. Нали разбирате, налагаше се да ги съхранявам като доказателство за инцидента, когато се върна на Родиа.
Но как да намеря обратния път? Бях съвършено безпомощен. Нямах никаква представа как се управлява космически кораб, нито пък смеех да правя опити сред дълбините на междузвездното пространство. Не знаех дори как да включа подпространствената комуникационна система, за да дам сигнал за помощ. Единственото, което ми оставаше, бе да наблюдавам как корабът следва предишния си курс.
— Е, в това поне те бива, нали? — подхвърли Байрън. Питаше се дали Джилбрет не измисля цялата тази история, преследвайки някакви свои цели. — А какво ще кажеш за Скока през хиперпространството? Вероятно си съумял да го извършиш, иначе сега нямаше да си тук.
— Всеки тиранийски кораб — каза Джилбрет — е в състояние да извърши поредица от подобни Скокове автоматично, стига предварително да е програмиран.
Байрън го погледна невярващо. За глупак ли го взимаше Джилбрет?
— Виж, това го измисли сега — рече той.
— Не съм. Именно благодарение на това откритие те спечелиха войната. Нима смяташ, че са завладели над петдесет планетни системи, превъзхождащи ги хилядократно по население и ресурси, само като са играли на криеница с тях? Вярно е, че ни нападаха един по един и се възползваха умело от услугите на многобройни предатели, но най-вече натежаха откритията им във военната област. И децата знаят, че са ни превъзхождали в тактическо отношение, а това донякъде се дължи и на предимствата на автоматичния Скок. Корабите им са далеч по-маневрени, което е създавало възможност за реализиране на много изкусни бойни операции.
Признавам, че тази техника е една от най-строго пазените им тайни. Никога нямаше да науча за нея, ако не бях се превърнал в пленник на „Кръвожадни“ — тиранийците имат отвратителния навик да наричат корабите си все с такива ужасяващи имена, въпреки че подобни названия имат полезен психологически ефект. Не ми оставаше нищо друго, освен да следя развоя на събитията. Така открих, че корабът извършва Скок след Скок, без да се налага ръчна корекция.
— Искаш да кажеш, че и този кораб може да прави същото?
— Не зная. Не бих се изненадал.
Байрън погледна към контролното табло. Имаше поне още дузина копчета, чието предназначение му беше неизвестно. Както и да е, за тях по-късно!
Той отново погледна Джилбрет.
— И този кораб те отведе у дома?
— Не. Оказа се, че в бесния си полет из кабината метеорът не бе пропуснал и контролното табло. По- странно щеше да е, ако го беше пропуснал. Голяма част от индикаторите бяха напълно разбити, дори кутията на таблото бе смачкана и изкривена. Нямаше никакъв начин да разбера какво е променено в програмата, но явно такава промяна имаше, тъй като корабът не ме отведе на Родиа.
След известно корабът започна да убива скоростта си и аз реших, че е дошъл краят на пътуването. Нямах никаква представа къде се намирам, но все пак успях да включа видеопанела и забелязах, че наблизо има някаква планета. Чист късмет си беше, че попаднах до нея, при това я доближавах. Корабът очевидно се беше насочил към планетата. Е, не съвсем към нея. Щеше да е прекалено голямо съвпадение. Можех да я подмина, но все още разполагах с достатъчно време, за да се свържа чрез обикновена радиовръзка. Знаех как се борави с нея. В края на краищата доста дълго съм се занимавал с електроника. Но по време на оня
