полет реших никога вече да не позволя да изпадна в подобно безпомощно състояние. Знаете ли, безпомощните състояния са единственото, което не ме забавлява.
— И тогава използва радиото — подхвърли Байрън.
— Точно така — кимна Джилбрет. — И те дойдоха да ме приберат.
— Кои?
— Хора от планетата. Оказа се, че е населена.
— Е, имал си късмет. Що за планета беше това?
— Не зная.
— Те не ти ли казаха?
— Забавно, нали? Не ми казаха. Разбрах само, че е една от кралствата от района на мъглявината.
— Откъде пък разбра това?
— Защото знаеха, че корабът, на който се намирах, е тиранийски. Бяха го познали отдалеч и замалко да го взривят, преди да успея да им съобщя, че на борда има жив човек.
Байрън сложи едрите си длани на коленете.
— Почакай малко. Това не го разбрах. Щом са познали, че корабът е тиранийски, и са поискали незабавно да го унищожат, това не е ли доказателство, че светът им не се намира сред кралствата? Където и да е другаде, но не и там.
— Не, в името на галактиката. — Очите на Джилбрет блестяха, а лицето му беше пламнало. — Планетата наистина беше сред кралствата. Отведоха ме на нея и какъв приказен свят бе само! Имаше пришълци от всички краища на кралствата. Познах ги по разнообразните акценти. И никой от тях не се боеше от тиранийците. Мястото, където живееха, беше като арсенал. По нищо не си личеше от Космоса. На пръв поглед приличаше на изостанал аграрен свят, но целият живот на планетата бе концентриран под повърхността. Някъде сред кралствата, момчето ми, някъде все още съществува планета, на която никой не се бои от тиранийците и която се готви да ги унищожи, също както щеше да унищожи и кораба, ако екипажът беше все още жив.
Байрън почувства, че сърцето му забива учестено. За миг му се прииска да повярва на чутото.
Може би наистина… Може би!
ГЛАВА ХI
А може би не!
Или може би не?
— Откъде научи, че планетата е арсенал? — попита Байрън. — Колко дълго остана? Какво видя?
Джилбрет ставаше все по-нетърпелив.
— Въпросът не е какво съм видял. Не ми позволиха да направя обиколка или да видя нещо. — Той си наложи да се успокои. — Чакайте да ви кажа какво стана. Когато ме свалиха от кораба, бях в доста тежко състояние. Толкова бях уплашен, че не бях хапвал нищо — ужасно е да си изоставен в Космоса, — и вероятно съм изглеждал дори по-зле, отколкото съм се чувствал.
Казах им кой съм и те ме отведоха под повърхността. Заедно с кораба естествено. Предполагам, че са били по-заинтригувани от кораба, отколкото от моята особа. Благодарение на мен получиха възможност да се запознаят с тиранийското космоинженерство. Настаниха ме в болница.
— Но какво видя, чичо? — настоя Артемизия.
— Никога ли не ти е разказвал за това? — прекъсна я Байрън.
— Не — рече Артемизия.
— Не съм разказвал на никого досега — добави Джилбрет. — Та както ви казах, отведоха ме в болница. Там ме подложиха на редица лабораторни изследвания, за каквито тук на Родиа не бяхме и чували. По пътя към болницата забелязах няколко металургични завода. Едно ще ви кажа, никога не бях виждал нещо подобно.
Докато бях там, всичко ми изглеждаше толкова реално и естествено, че нито за миг през следващите години не се усъмних във видяното. Мислех за планетата като за моя бунтовнически свят и уверен съм, някой ден огромни флотилии от кораби ще тръгнат от него,за да атакуват Тирани, и на окупираните планети ще бъде предложено да влязат в съюз с бунтовниците. С всяка година нетърпението ми растеше. И всеки път си казвах — може би ще е следващата година. Но същевременно щеше ми се да не е толкова скоро, за да успея преди това да се присъединя към тях и да съм част от грандиозната атака. Не исках да я започват без мен. — Той се изсмя, ала гласът му трепереше. — Предполагам, че доста хора от обкръжението ми биха останали изненадани, ако знаеха какво става в душата ми. В мислите ми. Нали знаете, хората нямат високо мнение за мен.
— И всичко това се е случило преди двадесет години? — прекъсна го Байрън. — А те все още не са атакували? Не са дали никакъв знак за съществуването си? Никакви инциденти? И ти все още мислиш…
— Да, мисля — сопна се Джилбрет. — Двадесет години не са кой знае колко дълъг период, за да се организира бунтът срещу планета, управляваща над петдесет свята. Попаднах там в самото начало. Зная го със сигурност. Необходимо им е било време, за да прокопаят планетата като пчелна пита и да усъвършенстват своите кораби и оръжия, да обучат повече хора и да организират атаката. Само във вашите любими видеотрилъри хората се надигат на бунт при първия знак, измислят се нови оръжия за един ден, на втория се пускат в масово производство, а на третия влизат в употреба. Подобни неща, Байрън, изискват време и хората от бунтовническия свят разбираха добре, че не бива да започват, преди да са напълно готови. Втора възможност за неочакван удар едва ли ще имат. И какво разбираш под думата „инциденти“? Неведнъж се е случвало да изчезват тиранийски кораби, които така и остават неоткрити. Космосът е голям, ще кажеш, и биха могли да се изгубят в него, но изключено ли е да са били пленени от бунтовниците? Спомни си за случая с „Неуморни“ преди две години. Екипажът му съобщи за странен обект, който се приближил достатъчно, за да задейства масаметъра, а после корабът изчезна безследно. Възможно е причината да е метеор, но ако е нещо друго? Търсенето продължи два месеца, ала така и не го откриха. Според мен корабът е бил пленен от бунтовниците. „Неуморни“ беше кораб от нов клас, експериментален модел. Точно това, което им е било нужно.
— А защо не остана, след като те отведоха на планетата? — запита го Байрън.
— Нима мислиш, че не съм искал? Нямах избор. Слушах разговорите им, докато лежах и се преструвах, че съм изгубил съзнание, и така научих малко за тях. Разбрах, че тъкмо започват. Не можеха да си позволят да бъдат разкрити в самото начало. Знаеха, че аз съм Джилбрет фон Хинриад. На кораба имаше достатъчно документи, за да посочат кой съм, дори и аз да не им го кажех. Знаеха също така, че ако не се върна на Родиа, ще последва широкомащабна операция по издирването ми, която няма да приключи толкова лесно. Не можеха да рискуват и да бъдат открити, затова предпочетоха да ме върнат на Родиа. Точно там ме отведоха.
— Какво? — възкликна Байрън. — Но така са се изложили на далеч по-голям риск! Как го направиха?
— Не зная — вдигна рамене Джилбрет и прокара пръсти през посивялата си коса, сякаш за да пробуди забравените спомени. — Предполагам, че са ме упоили. Спомените ми са объркани и замъглени. След определен момент не помня абсолютно нищо. Когато отново отворих очи, намирах се на борда на „Кръвожадни“, който се носеше из Космоса право към Родиа.
— А двамата мъртъвци бяха ли още прикачени към корпуса? Или бяха останали на бунтовническия свят? — поинтересува се Байрън.
— Бяха си прикачени.
— Имаш ли някакво доказателство, че наистина си посещавал бунтовническия свят?
— Никакво, освен моите спомени.
— Как разбра, че наближаваш Родиа?
— Не го знаех. Разбрах по масаметъра, че наближавам някаква планета. Отново използвах радиовръзката и този път към мен се приближиха родиански кораби. Разказах на тиранийския Комисар какво ме е сполетяло, с необходимите корекции, разбира се. Не споменах нито дума за бунтовническия свят. Казах им, че метеорът ни е ударил точно след последния Скок. Не исках да разкривам, че знам за автоматичния режим за Скокове, с който са снабдени корабите им.
— А как мислиш, дали хората от бунтовническия свят са знаели за него? Ти каза ли им?
