— Ще се опитам да съм ти от полза.
Изглежда толкова смирена, помисли си Байрън, изпълнен с подозрения, и почти веднага научи причината.
— Ужасно ме е страх — призна си тя. — А теб?
Искаше да отвърне отрицателно, но някак не се получи. Усмихна се и каза:
— Малко.
Колкото и странно да бе, това й подейства успокояващо. Тя коленичи до него на пода и се зае да разглежда дебелите томове и изписаните листове с изчисления.
— И всички тези книги бяха на борда?
— Ами да. Как иначе ще управляват кораба?
— Разбираш ли какво пише вътре?
— Не всичко. Де да можех! Но надявам се, че разбирам достатъчно. Все някак трябва да се доберем до Лингейн.
— Трудно ли е да се направи?
— Не, ако знаеш координатите, които са някъде тук, и ги вкараш в компютъра. И ако имаш опит, какъвто аз нямам. Например най-добре е подобно пътуване да се извърши на няколко Скока, но аз ще се опитам да го сторя само с един, тъй като ще е по-лесно, въпреки че ще изгубим огромно количество енергия.
Не биваше да й го казва, само щеше да я изплаши допълнително, а тогава щеше да му е още по-трудно да я контролира. Все си повтаряше да внимава какво говори, но и това не помогна. Защото дълбоко в себе си искаше да сподели проблемите си с друг. Да излее тревогите си пред друго човешко същество.
— Има доста неща, които не знам — продължи той. — Не знам например каква е плътността на междузвездното вещество в пространството между кораба и Лингейн, а това може да окаже значително влияние на Скока. В Алманаха — тоест книгата, която е пред теб — се споменава, че трябва да се направят корекции в зависимост от това влияние и че те трябва да се добавят към предишните корекции. Ако, да речем, курсът ни минава близо до някой газов гигант, всичко се преобръща наопаки. Не съм сигурен дори дали правилно използвам компютъра.
— Но какво ще стане, ако сгрешиш?
— Бихме могли да навлезем в пространството твърде близо до слънцето на Лингейн.
Тя обмисли думите му и добави:
— Не знаеш колко по-добре ми е сега!
— След това, което ти казах?
— Разбира се. Докато лежах в койката, се чувствах съвсем безпомощна и изгубена в тази пустош. Сега, след като знам, че ще тръгнем в определена посока, космическата пустош не ми изглежда толкова страшна.
Приятно му беше да чуе това. Колко различна му изглеждаше сега!
— Не зная дали наистина ще поемем в правилната посока — каза той.
— Ще стане — отвърна тя. — Уверена съм, че можеш да се справиш с управлението на кораба.
И Байрън изведнъж реши, че наистина ще може.
Артемизия сви дългите си крака и обгърна коленете си. Облечена бе в полупрозрачно бельо, но изглежда не схващаше този факт за разлика от Байрън.
— Знаеш ли — продължи тя, — докато лежах в койката, имах неприятното усещане, че се нося из пространството. Ето това най-много ме изплаши. Всеки път, когато се обръщах на другата страна, политах във въздуха, а после се спусках бавно, сякаш бях вързана с конци за тавана.
— На горната койка ли легна?
— Да. Долната ми причинява клаустрофобия, защото матракът на горната е само на петнадесет сантиметра над главата ми.
Байрън избухна в смях.
— Това обяснява всичко. Гравитационната сила на кораба е ориентирана към центъра и намалява в периферията. На горната койка вероятно си тежала десет-петнадесет килограма по-малко, отколкото на пода. Никога ли не си пътувала с космически лайнер? От най-големите?
— Само веднъж. Миналата година с татко посетихме Тирани.
— На големите лайнери гравитационното поле е равномерно разпределено във всички части на кораба, така че оста му винаги да сочи „горе“, където и да се намираш. Тъкмо затова и двигателите им са монтирани по оста на кораба, където гравитацията е нулева.
— Вероятно е необходима ужасно много енергия, за да се поддържа гравитационното поле.
— Колкото да се захрани един малък град.
— А няма ли опасност да ни свърши горивото?
— Не се безпокой за това. Корабите се зареждат от превръщането на масата в енергия. Така че последното нещо, за което трябва да се безпокоиш, е изчерпването на горивото. По-скоро ще се износи външната обвивка.
Тя извърна лице към него. Байрън забеляза, че е свалила грима си, и се зачуди как го е направила при постоянния недостиг на вода. Всъщност не бе загубила нищо, защото кожата й беше снежнобяла и придаваше допълнителна красота на черните й коси и очи. А очите й излъчват топлина, помисли си Байрън.
Тишината продължи твърде дълго.
— Не си пътувала много, нали? — побърза да вметне Байрън. — Искам да кажа, щом само веднъж си се качвала на лайнер.
Тя кимна.
— Само веднъж. Ако не бяхме пътували за Тирани, този дребен царски офицер никога нямаше да ме забележи и да… не искам да говоря за това.
Байрън реши да промени темата.
— Искаш да кажеш, че си свикнала да не пътуваш?
— Да, опасявам се. Татко непрестанно пътува по държавна работа, открива земеделски изложби, оглежда строежи. Почти винаги чете речите, които му пише Аратап. Що се отнася до останалите членове на семейството, тиранийците ни дадоха да разберем, че колкото по-малко пътуваме, токова по-добре. Бедният Джилбрет! Единственият път, когато му разрешиха да напусне Родиа, бе, за да присъства на коронацията на Хана като представител на баща ми. Повече не му позволиха да доближи кораб.
Артемизия бе свела замислено поглед и несъзнателно мачкаше ръкава му.
— Байрън — прошепна тя.
— Да… Арта? — поколеба се той.
— Как мислиш, вярна ли е историята на чичо Джил?
— Не зная.
— Възможно е да е плод на въображението му. От години изпитва ненавист към тиранийците, но беше неспособен да направи каквото и да било, освен да улавя шпионските им послания, което си е направо детинска игра и той го знае. Представи си, че с течение на времето е повярвал в тази мечта. Нали разбираш, аз го познавам доста добре.
— Нищо чудно, но все пак нека проверим. Нищо не ни пречи да се отправим към Лингейн.
Бяха съвсем близо един до друг. Можеше да протегне ръка и да я докосне, да я притисне в прегръдките си, да я целуне.
И го направи.
Всичко стана съвсем неочаквано. Нищо, поне както смяташе Байрън, не водеше до подобно развитие. В един момент двамата разговаряха за Скока, гравитацията и Джилбрет, а в следващия тя вече беше в прегръдките му и притискаше меките си сочни устни към неговите.
Първата му реакция бе да й се извини, ала дори след като се отдръпна лекичко, девойката продължаваше да държи главата си опряна на рамото му. Очите й бяха леко притворени.
Байрън премълча намерението си и я целуна отново — този път продължително. Това беше най- доброто, което можеше да направи в момента.
Накрая тя беше тази, която заговори с унесен глас:
— Не си ли гладен? Ще ти донеса малко затоплен концентрат. А после, ако искаш да поспиш, мога да
