салона угасени. Нито Слънцето, нито която и да било от планетите се виждаха на тази необятна тъмна сцена. Гледаха право към Млечния път, който се простираше пред тях като път, обсипан с ярки блестящи звезди.
Разговорите секнаха някак от само себе си. Всички завъртяха креслата си така, че да виждат звездите. Вечерящите се бяха превърнали в зрители, а музиката — в едва доловим шепот.
Откъм говорителите се разнесе звучен, уверен глас:
— Дами и господа! Готови сме за нашия първи Скок. Предполагам, повечето от вас имат теоретична представа какво представлява Скокът. Но немалка част никога не са го изпитвали. Именно заради хората от втората група ще си позволя това кратко въведение.
Терминът Скок означава точно това. Както е известно, невъзможно е да се придвижваме със скорост, по-голяма от тази на светлината, докато се намираме в материалното пространство. Това е природен закон, открит в далечни времена от известния учен Айнщайн — така поне се предполага сега. Но дори ако летим със скоростта на светлината, ще ни бъдат необходими много години, за да стигнем звездите.
Ето защо се налага да напуснем пределите на пространствено-времевия континуум и да навлезем в малко познатото царство на хиперпространството, където времето и разстоянието нямат никакво значение. Все едно, че плуваме през тесен пролив, за да се прехвърлим от един океан в друг, вместо да обикаляме по вода континента.
За целта естествено ни е необходима огромна енергия, с помощта на която ще проникнем в това „пространство в пространството“ — както го наричат някои. Налага се също да се извършат изключително прецизни изчисления, за да сме сигурни, че ще излезем в нормалния Космос точно там, където ни е нужно. Резултатът от разхода на тези енергийни и интелектуални ресурси е пресичането на огромни пространства за нулево време. Само благодарение на Скока за нас са възможни пътешествията в междузвездното пространство.
До Скока, който ни предстои да извършим, остават приблизително десет минути. Предварително ще бъдете известени за началото. Единственото, което ще изпитате, ще бъде краткотрайно неразположение, ето защо надявам се да запазите спокойствие. Благодаря ви.
Всички светлини в кораба угаснаха и само звездите останаха да греят.
След кратка пауза се разнесе поредното съобщение:
— До Скока остава една минута.
После същият глас се зае да отброява секундите:
— …петдесет… четиридесет… тридесет… двадесет… десет… пет… три… две… едно…
Това, което последва, беше като мигновено изключване от съществуването, удар, чието ехо отекна дълбоко в тялото на всеки един от пътниците.
И в тази неизмерима частица от секундата корабът пресече сто светлинни години и от границите на Слънчевата система се озова дълбоко в междузвездното пространство.
— Погледнете звездите! — извика някой близо до Байрън.
Залата се изпълни с развълнуван шепот, последваха нови възклицания:
— Звездите! Вижте звездите!
Защото в същата тази неизмеримо малка частица от времето звездите отвън се бяха променили коренно. Центърът на огромната галактика, която се простираше на тридесет хиляди светлинни години от единия до другия си край, сега беше по-близо и звездите се бяха умножили. Бяха разпилени върху черното кадифе на космическото пространство като ситен прашец, а по-близките грееха неописуемо ярко.
Някак несъзнателно Байрън си спомни началото на поемата, написана от него на романтичната възраст деветнадесет години — когато за пръв път бе полетял в Космоса към Земята, която сега напускаше. Устните му се раздвижиха беззвучно:
В този момент запалиха светлините и Байрън забрави за Космоса също така внезапно, както преди миг беше погълнат от него. Отново седеше в салона на космическия лайнер, вечерята привършваше и разговорите наоколо бяха взели прозаична насока.
Погледна ръчния си часовник, вдигна замислено поглед и след това отново впери очи в него. Разглежда го дълго, почти цяла минута. Това беше същият часовник, който бе оставил в спалнята си през изминалата нощ в непосредствена близост до убийствената радиация, а на сутринта бе прибрал заедно с багажа си. Колко ли пъти го беше поглеждал оттогава? Сверявал бе времето и се бе възползвал от останалата информация, която буквално се набиваше в очите му?
Каишката на часовника беше бяла, а не синя. Бяла!
Постепенно събитията от предната нощ започнаха да си застават на мястото, всички събития. Странно как един-единствен факт бе в състояние да промени цялостната картина.
Байрън подскочи и промърмори набързо някакво извинение. Да напуснеш масата преди капитана беше нарушение на етикецията, но сега това му се струваше маловажно.
Върна се припряно в стаята, като прескачаше задъхано стъпалата и потропваше нетърпеливо пред асансьорните шахти с нулева гравитация. Заключи вратата отвътре и огледа банята и вградените гардероби. Съмняваше се, че ще завари някого, който се спотайва вътре. Сигурно още преди часове си бяха свършили работата.
Сетне грижливо прегледа багажа си. Бяха пипали внимателно. Нямаше следи, че са влизали, но въпреки това бяха взели всички документи за самоличност, писмата до баща му и дори индивидуалната капсула с препоръчителното писмо до Хинрик от Родиа.
Ето защо го бяха преместили! Нито предишната, нито новата каюта ги интересуваха, а самият процес на преместване. Близо час те съвсем законно — Космосе, съвсем законно! — бяха разполагали с багажа му и бяха използвали тази възможност за своите цели.
Байрън приседна на широкото двойно легло и напрегна яростно ума си, но това не помогна. Клопката беше заложена безпогрешно. Всичко е било планирано предварително. И ако не беше забравил часовника си в спалнята през онази нощ, никога нямаше да разбере колко е стегната мрежата, която Тирани бе хвърлила през Космоса.
Откъм вратата се разнесе тих звън.
— Влез — извика той.
Беше стюардът, който произнесе почтително:
— Капитанът би желал да узнае дали може да направи нещо за вас, сър. Изглеждахте обезпокоен, когато напуснахте масата.
— Добре съм — отвърна Байрън.
Значи го държаха под наблюдение! В този миг схвана, че няма да се измъкне и че корабът го отнасяше — с всички възможни удобства — право към неговата гибел.
ГЛАВА IV
Свободен?
Сандър Джонти впери хладен поглед в очите на другия.
— Изчезнало, казваш — рече той.
Рицет прокара длан по зачервеното си лице.
— Нещо е изчезнало. Не зная какво точно. Може би е документът, който издирваме. Всичко, което знаем, е, че произхожда от периода между петнадесети и двадесет и първи век — според примитивния земен календар — и че е крайно опасен.
— Има ли някаква причина да мислим, че липсващият е именно онзи документ?
— Само косвени доказателства. Бил е охраняван грижливо от земното правителство.
