— Възможно е. Но ако действаш предпазливо, може и да сполучиш. Не забравяй, благородническата титла, която носиш, ти създава положение, но не те прави всемогъщ. Когато заговорничиш, трябва да търсиш във всичко изгодата. Хората ще се прекланят пред теб заради произхода ти, но ако искаш да се разпореждаш с тях, трябва да имаш пари.
Байрън се замисли.
— Необходимо ми е време, за да реша.
— Нямаш никакво време. То изтече в мига, когато са поставили бомбата в стаята ти. Трябва час по- скоро да действаме. Ще ти дам препоръчително писмо до Хинрик от Родиа.
— Значи добре го познаваш?
— Никога не оставяш бдителността ти да задреме, а? Навремето предвождах посланическа група в двора на Хинрик от страна на Монарха на Лингейн. Онзи малоумник едва ли ме помни, но няма да посмее да заяви, че ме е забравил. Това ще свърши работа за представянето ти. Сутринта препоръчителното писмо ще е готово. По обяд един кораб тръгва за Родиа. Ще ти осигуря билет. Аз самият също тръгвам, но в друга посока. Не се колебай. Нали приключи с обучението тук?
— Остана само тържественото връчване на дипломите.
— Къс хартия. Има ли значение за теб?
— Вече не.
— Пари имаш ли?
— Достатъчно.
— Много добре. Ако са твърде много, ще пробудят нечие подозрение. Фаръл! — извика внезапно той.
— Какво? — Байрън се стресна от вцепенението си.
— Връщай се при останалите. На никого не казвай, че тръгваш. Нека събитията се развиват от само себе си.
Байрън кимна с глупав вид. Някъде дълбоко в подсъзнанието му се мярна мисълта, че задачата, с която бе дошъл тук, оставаше неизпълнена и че той също бе излъгал доверието на своя обречен баща. Почувства как в гърлото му се надига горчилка. Защо му бяха разкрили толкова малко? Нима не можеше и той да поеме своята част от бремето на опасността? Не биваше да го оставят в неведение.
А ето че сега, когато знаеше цялата истина или поне по-голямата част от нея, що се отнася до ролята на баща му в заговора, документът, за чието издирване го бяха изпратили на Земята, му се струваше още по-важен. Но не разполагаше с повече време. Нито за да го търси, нито за да умува над значението му, нито дори за да оцелее.
— Ще направя както ми кажеш, Джонти — рече той.
Сандър Джонти спря на прага и огледа коридора отвън. Нищо не се четеше в очите му, когато извърна поглед към Байрън.
Излязоха на площадката пред столовата с наклон надолу и пред тях грейна единствената осветена улица на града. Отвъд нея на фона на избледняващото небе синееше с радиоактивно сияние хоризонтът — ням свидетел на праисторическите войни.
Джонти огледа небето. Изминали бяха повече от петдесет години, на политическата сцена се бе появила Тирани, за да сложи край на многобройните дребни воюващи помежду си фракции. А ето че сега, съвсем неочаквано и не навреме, мирът отново бе изложен на опасност.
Още не бяха се възстановили напълно от бурята, която се стовари като гръм върху тях. Всякаква съпротива бе смазана и само на отделни места от време на време някой свят закратко надигаше глава. Да се организира тази съпротива и да се превърне в един мощен и целенасочен удар щеше да е тежка, почти непосилна задача. И продължителна. Както и да е, достатъчно дълго беше бездействал на Земята. Настъпил бе моментът да се връща обратно.
Навярно другите, хората от родната му планета, вече се опитваха да се свържат с него.
Байрън ускори крачка.
Джонти засече сигналния лъч още щом влезе в стаята си. Той бе персонален и нямаше защо да се безпокои, че информацията ще попадне в нежелани ръце. Не се налагаше да има приемник, не бяха необходими прибори от метал и жици, за да бъде уловена незабележимата колеблива вълна от електрони, просмукваща се през хиперпространството от другия свят, отдалечен на хиляди светлинни години.
Самото пространство на стаята беше поляризирано и подготвено за приемането. Материята беше изчистена от всякаква безпорядъчност. Нямаше никакъв начин да бъде открита поляризацията, освен чрез механизма на приемане. Единствено неговият мозък беше в състояние да функционира като приемник в този участък от пространството, тъй като тъкмо електрическите характеристики на неговата нервноклетъчна система бяха в състояние да резонират с вибрациите на лъча, преносител на съобщението.
Посланието беше точно толкова лично, колкото и уникалната характеристика на неговите мозъчни вълни. В пределите на цялата Вселена с нейното трилионно население от човешки същества шансът за дублиране, достатъчно близко, за да е в състояние друг да приеме това лично съобщение, би могъл да се изрази в съотношение двадесетцифрово число към едно.
Мозъкът на Джонти мигновено превключи на вълната, идеща от безбрежието на хиперпространството:
„…обади се… обади се… обади се… обади се…“
Да се изпращат съобщения не беше толкова просто, колкото да се получават. Необходимо бе наличието на механичен предавател, който да насочи лъча към първоизточника отвъд мъглявината. Той бе монтиран в покритото с орнаменти копче, пришито на дясното му рамо. Включваше се автоматично още щом пристъпеше в поляризирана среда, а след това трябваше само да предава мислите си целенасочено.
„Чувам ви!“ Допълнителна идентификация не се налагаше.
Повтарящият се призивен сигнал спря и в ума му се оформиха думите на посланието:
„Нашите почитания, сър. Уайдмос е бил екзекутиран. Новината, разбира се, все още не е разпространена официално.“
„Това не ме изненадва. Хванати ли са и други съучастници?“
„Не, сър. Фермерът не е предал никого. Храбър и честен мъж.“
„Така е. Но ако притежаваше и други достойнства, не би допуснал да го заловят. Дори малко страх щеше да му е от полза. Няма значение! Говорих със сина му, новия Фермер, който вече се докосна до смъртта. Ще го използваме.“
„Мога ли да узная по какъв начин, сър?“
„Ще оставим събитията да отговорят на този въпрос. Все още е твърде рано да предвидим последствията. Утре заминава, за да се срещне с Хинрик от Родиа.“
„Хинрик! Младежът ще бъде изложен на ужасен риск. Знае ли, че…“
„Казах му толкова, колкото е необходимо да знае — отвърна рязко Джонти. — Не бива да му се доверяваме, докато не докаже верността си. При съществуващите обстоятелства ще гледаме на него като на човек, който може да бъде изложен на риск — както всички останали. Байрън може да бъде пожертван. Не ме търсете повече тук, защото напускам Земята.“
И като махна с ръка, Джонти прекъсна връзката.
Премисли отново всички събития от деня и предната нощ, преценявайки внимателно всяко едно. Сетне се усмихна. Всичко се подреждаше чудесно и комедийното представление можеше да започне.
Нищо не бе оставено на случайността.
ГЛАВА III
За случайността и ръчния часовник
Първият час от полета на космическия кораб, през който той се отърсва от оковите на планетната гравитация, обикновено е най-скучен. Бъркотията около тръгването почти по нищо не се отличава от онази, която е съпровождала избутването на първия издълбан дънер в някоя праисторическа река.
Настаняват ви на определеното за вас място, поемат багажа ви, а наоколо всичко е чуждо и ви заобикаля безцелна суетня. Прощални приветствия, сетне глъчката утихва, въздушният шлюз се захлопва с метален грохот, придружен от тихото свистене на последния излизащ навън въздух, докато бравата се завърта автоматично подобно на гигантска бургия и херметизира кораба.
