— Мистър Мелайн.
Името беше повторена няколко пъти, преди Байрън да вдигне глава в отговор на вежливо положената върху рамото му ръка.
— Мистър Мелайн — повтори отново роботът и едва след няколко секунди, в които гледаше облещено, Байрън си припомни, че пътуваше под това име. Беше изписано на билета, с който го бе снабдил Джонти. Под това име му бяха резервирали и каютата.
— Да? Какво има? Аз съм Мелайн.
В гласа на робота се прокрадна свистенето на предварително записаното послание.
— Наредено ми е да ви информирам, че вашата каюта е била заменена с друга и че багажът ви вече е пренесен на новото място. Свържете се с регистратора, за да получите ключа от новата си каюта. Надяваме се, че не сме ви причинили неприятности.
— За какво е всичко това? — Байрън се надигна от креслото и неколцина от седящите наблизо пътници обърнаха глави. — Какво има?
Както и следваше да се очаква, нямаше никакъв смисъл да спори с машина, на която е било дадено определено поръчение. Механичният посланик сведе почтително глава със застинала вежлива човекоподобна усмивка върху лицето, след което се отдалечи.
Байрън излезе от панорамната зала и се нахвърли върху първия срещнат офицер с малко повече плам, отколкото бе предвиждал.
— Вижте какво. Трябва да се срещна с капитана.
Офицерът не прояви ни най-малка изненада.
— Важно ли е, сър?
— Важно е, в името на Космоса! Току-що научих, че е била сменена каютата ми без мое разрешение, и искам да разбера какво означава това.
Байрън съзнаваше, че гневът му далеч не съответства на причината, но вероятно идеше като следствие от натрупаното в него негодуване. Едва се бе спасил от смъртта, наложи се да напусне Земята като подгонен престъпник, не знаеше нито къде отива, нито какво го очаква, а сега на всичкото отгоре го разкарваха из кораба. Чашата преля.
Хрумна му, че на негово място Джонти щеше да действа различно — вероятно по-предпазливо. Е, какво, той не е Джонти!
— Ще повикам регистратора — заяви офицерът.
— Искам да видя капитана — настоя Байрън.
— Щом желаете. — След кратък разговор с помощта на персоналния комуникатор офицерът добави: — Ще ви повикат. Моля, изчакайте.
Капитан Хърм Гордел беше нисък плещест мъж. Той се надигна, когато Байрън влезе, и му подаде ръка.
— Мистър Мелайн, съжалявам за неприятностите.
Лицето му беше ъгловато, увенчано с металически сиви коси, носеше къси, подрязани мустаци и се усмихваше делово.
— Аз също — увери го Байрън. — Но разполагам с резервация за предварително определена каюта и съм уверен, че дори вие, сър, нямате право да я променяте без мое знание.
— Съгласен съм, мистър Мелайн. Но, разбирате ли, въпросът не търпеше отлагане. Касае се за пътник с важен пост, който пристигна в последния момент и настоя да бъде настанен близо до гравитационния център на кораба. Пътникът страда от сърдечно заболяване, което не му позволява да се излага на прекомерни натоварвания. Нямахме друг избор.
— Добре, но защо избрахте тъкмо мен?
— Все някого трябваше да изберем. Вие пътувате сам, млад сте и няма да се затрудните да живеете в каюта с по-слаба гравитация. — Той плъзна поглед по едрата мускулеста фигура на Байрън. — Освен това ще откриете, че вашата нова каюта е значително по-комфортна. Уверявам ви, не сте загубили нищо от тази размяна.
Капитанът заобиколи бюрото си.
— Ще ми позволите ли лично да ви я покажа?
Байрън с мъка сдържаше възмущението си. Всичко изглеждаше логично и въпреки това случилото се го дразнеше.
Когато излязоха в коридора, капитанът му предложи:
— Ще ми окажете ли честта да се храните на моята маса тази вечер? Първият Скок е планиран за довечера.
— Благодаря ви — отвърна механично Байрън. — Честта ще бъде изцяло моя.
Но поканата му се стори странна. Ако наистина капитанът бе решил да се реваншира за създадените неприятности, избраният начин беше малко пресилен.
Капитанската маса беше най-дългата и се простираше покрай едната стена на салона. Байрън бе настанен в центъра й, откъдето можеше да наблюдава всички. Още щом влезе, стюардът го поведе към мястото му, обозначено с табелка.
Байрън не беше научен на прекомерна скромност. Като син на Фермера на Уайдмос не се нуждаеше от подобна черта на характера. Но като Мелайн той беше само един обикновен гражданин, а такива неща почти не се случваха с обикновените граждани.
Първо, капитанът се бе оказал съвършено прав, що се отнася до неговата нова каюта. Предишната му стая беше типично помещение втора класа, докато сега го нагласиха в апартамент със собствена баня, воден душ и въздушна сушилня.
Новата каюта беше близо от офицерския сектор и униформите тук бяха обичайна гледка. Поднесоха обяда в стаята му, и то на сребърен поднос. Малко преди вечеря неочаквано се появи и бръснарят. Всичко това беше напълно естествено за пътник от първа класа на луксозен космически лайнер, но не и за човек като Мелайн.
Всъщност бръснарят се бе появил само минута след като Байрън се върна от дълга и внимателно планирана следобедна разходка из коридорите на кораба. Почти на всяка крачка се бе натъквал на членове на екипажа — вежливи, предлагащи услугите си да го упътят. И все пак бе съумял да се прокрадне незабелязан до „140 Д“ — предишната му каюта, в която така и не успя да отседне.
Спря се да запали цигара, докато един от пътниците свие зад ъгъла на коридора. След това натисна звънеца на вратата. Но отговор не последва.
Старият ключ все още беше у него. Без съмнение нечий пропуск. Байрън пъхна сребристия къс метал в ключалката и активира вградената фотоклетка. Вратата се отвори и той пристъпи вътре.
Точно от това се нуждаеше. Остави вратата да се затвори автоматично след него. Още с влизането си бе узнал най-важното. Предишната му каюта не беше заета — тук нямаше никаква важна клечка с болно сърце. Леглото беше непокътнато, гардеробът — празен. Дори въздухът в стаята показваше, че е необитаема.
Значи луксът, с който го обкръжаваха, целеше единствено да го задържи далеч от предварително запазената за него каюта. Но защо се налагаше да го подкупват по този начин? Какво бе привлякло вниманието им — каютата или той самият?
Все още ненамерил отговор на този въпрос, Байрън се надигна вежливо от масата, следвайки примера на другите — капитанът влезе и зае мястото си близо до него.
Защо все пак го бяха преместили?
Из кораба се носеше тиха музика, а стените, отделящи салона за хранене от панорамната зала, бяха изтеглени встрани. Намалиха осветлението, над тях блестяха само бледооранжеви лампи. Отминали бяха първите часове, когато пристъпите на космическа болест след изстрелването и гравитационните промени бяха най-остри, и сега салонът беше пълен.
Капитанът се наклони лекичко към Байрън и рече:
— Добър вечер, мистър Мелайн. Как намирате новата каюта?
— Прекалено добра за мен, сър. Не съм свикнал да живея в подобен разкош. — Изрече тези думи с равен монотонен глас и за миг му се стори, че на лицето на капитана се изписа изненада.
Когато поднасяха десерта, подвижният покрив на панорамната зала беше вдигнат, а светлините в
