Следва напрегната тишина, а във всяка каюта блясва предупредителен надпис: „Поставете противоускорителните скафандри… Поставете противоускорителните скафандри… Поставете противоускорителните скафандри…“
По коридора щъкат стюарди, тропат на вратите, сетне ги отварят.
— Моля за извинение. Поставете скафандрите.
Схватката с тежкия студен скафандър е досадна и неприятна, но единствено хидравличната му система е в състояние да погълне натоварването по време на излитане.
После идва ред на далечния тътен на атомните двигатели, включени на ниска мощност, за маневриране в атмосферата, последван почти незабавно от напомпването на противоударната маслена течност в двойните стени на скафандъра. Първо се отпускаш назад, сетне, с намаляване на ускорението, бавно се накланяш напред. Ако преодолееш гаденето в този период, вероятно ще бъдеш пощаден от космическата болест през цялото пътуване.
През първите три часа от полета панорамната зала бе затворена за пътниците и когато земната атмосфера остана зад тях, пред широките двойни врати се беше подредила опашка. Тук имаше не само планетяни (с други думи, хора, посещаващи за пръв път космическото пространство), но и значителен брой пътници с далеч по-богат опит.
В края на краищата гледката на Земята от Космоса е една от главните туристически атракции.
Панорамната зала приличаше на огромен мехур върху „кожата“ на космическия кораб, но стените й бяха дебели повече от половин метър и макар и прозрачни, се отличаваха с необичайна издръжливост. Подвижният покрив от стоманено-иридиева сплав, предназначен да предпазва залата от високите температури при преминаване през атмосферата и сблъсъка с микроскопични твърди частици, беше изтеглен назад. Светлините бяха изгасени, вътре цареше сумрак. Всички лица се обърнаха към грейналата повърхност на Земята.
Тя висеше в пространството под тях и приличаше на колосален блестящ балон, оцветен в синьо, оранжево и бяло. Обърнатата към тях полусфера беше озарена от светлината на Слънцето, под облаците се различаваха очертанията на континентите, пустините бяха оранжеви, обкръжени с тънички зелени линии. Моретата бяха сини и контрастираха ярко с черната космическа пустош. А небето около тях бе изпъстрено с безброй звезди.
Всички чакаха търпеливо.
Не бяха дошли тук, за да видят огряната от слънчевите лъчи полусфера. Корабът продължи ускорението си косо спрямо земната повърхност и под тях се показа снежната белота на полярната шапка. Пресякоха зоната на затъмнение и се понесоха над нощната повърхност, обхванала целия евразийско-африкански континент, преобърнат наопаки. Неговата болна, безжизнена почва криеше своя смъртоносен товар под бисероподобно покритие. Радиоактивните райони от повърхността приличаха на огромно море от небесносиньо сияние, очертаващо местата, където бяха попадали атомните бомби в онези далечни времена, преди да бъдат изобретени силовите полета, за да не може нито един свят да повтори самоубийствения ход на земната история.
Никой не откъсна очи, докато след много часове Земята не се превърна в малък полукръг сред безкрайния мрак.
Сред зрителите беше и Байрън Фаръл. Седеше сам на първия ред, опрял ръце на перилата, вперил разсеян поглед пред себе си. Не бе очаквал, че по този начин ще се раздели със Земята. Нито корабът, нито обстоятелствата по заминаването, нито дори посоката съвпадаха с първоначалните му намерения.
Той потърка небръснатата си брада с опакото на ръката си и съжали, че не разполагаше с достатъчно време тази сутрин, за да се избръсне. Най-добре ще е да се върне в каютата, за да оправи този пропуск. Не гореше от желание да си тръгне. Тук поне имаше хора. А в каютата щеше да остане съвсем сам.
Само това ли го задържаше тук?
Ненавиждаше новото усещане, с което живееше съвсем отскоро — че е преследван, че е останал без нито един приятел.
Сякаш всички, на които държеше в този живот, бяха изчезнали в онзи миг, преди близо двадесет и четири часа, когато един тревожен звън го беше пробудил в нощта.
Неприятно му беше да си спомня и срещата с Есбак в студентската столова. Старецът беше съвсем объркан, гласът му звучеше пискливо и уплашено:
— Мистър Фаръл, къде ли не ви търсих! Това е ужасно неприятен инцидент. Нищо не мога да разбера. Имате ли някакво обяснение?
— Не — отвърна Байрън. — Нямам. Кога мога да се върна в стаята, за да си събера багажа?
— Още на сутринта, уверен съм. Току-що изследвахме стаята ви. Няма и следа от радиоактивност над нормалното фоново ниво. Имали сте късмет да се отървете толкова леко. Само минути и бомбата можеше да ви погуби.
— Да, така е, но сега бих желал да си почина.
— Можете да използвате моята стая, а сутринта ще ви настаним някъде другаде, за да прекарате оставащите ви няколко дни. Между другото, мистър Фаръл, има още един проблем.
Есбак се стараеше да бъде крайно внимателен. Байрън почти чувстваше как яйчената черупка поддава под тъничките му финикийски крачета.
— Какъв е този проблем? — запита разтревожено той.
— Познавате ли някой, който би си позволил подобна зла шега с вас?
— Да се шегува с мен така? Уверен съм — не.
— Какво възнамерявате да правите в такъв случай? Разбирате, предполагам, че училищните власти не биха желали да се раздухва излишен шум около този инцидент.
И как само повтаряше тази дума „инцидент“!
— Разбирам ви — отвърна сухо Байрън. — Не се тревожете. Не искам да забърквам полицията в разследването. Възнамерявам съвсем скоро да напусна Земята и не бих желал да променям плановете си. Няма да предявявам никакви обвинения. Все пак се отървах жив.
На лицето на Есбак се изписа облекчение. Сякаш точно това беше очаквал от него. Случилото се беше само един инцидент, който трябваше час по-скоро да бъде забравен.
Прибра се в стаята си в седем сутринта. Вътре цареше пълна тишина, шепотът беше изчезнал. Нямаше я вече бомбата, също и брояча. Вероятно ги беше отнесъл Есбак, за да ги запокити в езерото. Естествено да се унищожават веществени доказателства е противозаконно, но това е грижа на училищните власти. Байрън натъпка вещите си в куфарите и се обади на регистратурата да го прехвърлят в друга стая. Осветлението беше поправено, както и визифонът. Единственото, което напомняше за среднощния инцидент, беше изкривената метална врата с разтопена брава.
Веднага му дадоха нова стая. Ала Байрън предпочете да използва коридорния телефон, за да се свърже с въздушните таксита. Съмняваше се, че някой го е проследил. Нека училищните власти се чудят къде е изчезнал.
С Джонти се видяха в космопорта. Срещата им беше почти мигновена. Джонти не каза нищо, дори се престори че не го познава, но след като се разминаха, в ръката на Байрън се озова мъничка черна сфера, която всъщност беше индивидуална капсула с билет и пропуск за Родиа.
Фаръл не изгуби много време да разучава капсулата. Не беше запечатана. Упътванията прочете по- късно, в каютата. Информацията беше предадена в простичка, сбита форма.
Вперил поглед в отдалечаващата се сянка на Земята, Байрън се замисли за Сандър Джонти. Познанството им беше съвсем повърхностно до мига, когато нахлу с гръм и трясък в живота му — първо за да го спаси, а сетне да го изпрати на изпълнено с незнайни опасности пътешествие. Знаеше го по име, кимаха си, когато се срещаха, и това бе всичко. Никога не беше го харесвал, дразнеше го хладният му аристократизъм, натруфеното облекло и надутите маниери. Но това нямаше нищо общо със събитията от последните часове.
Байрън потърка небръснатата си брада и въздъхна. Трябваше да признае, че не би имал нищо против сега да е в компанията на Джонти. Този човек определено умееше да владее положението. Знаеше добре какво трябва да се прави, как точно да постъпи Байрън и дори бе успял да го убеди в правотата си. И ето че сега бе останал съвсем сам, млад, безпомощен, лишен от приятели и малко уплашен.
През цялото време се стараеше да не мисли за баща си. Но нищо не помагаше.
