— Остави това. Всеки землянин се отнася почтително към който и да било документ от неговото минало. Това идва от смешната им привързаност към традициите.
— Но той е бил откраднат и въпреки това те не са направили кражбата публично достояние. Защо им е да пазят само празна кутия?
— Предполагам, че не биха желали да признаят пред света изчезването на една свята реликва. Въпреки всичко не мога да повярвам, че е попаднал в ръцете на младия Фаръл. Нали го държеше под наблюдение!
— Не го е взел той — усмихна се другият.
— Откъде знаеш?
Агентът на Джонти тържествуващо взриви своята бомба:
— Защото документът е изчезнал преди двадесет години!
— Какво?
— Никой не го е виждал от двадесет години насам.
— Значи някой ни е изпреварил с деветнадесет години и половина.
Джонти се замисли.
— Няма значение — заяви той. — Не може да има значение.
— И защо?
— Защото съм на Земята от месеци. Преди да пристигна, бях склонен да вярвам, че на тази планета може да е скрита полезна за нас информация. Но я помисли! В онези времена, когато Земята е била единствената обитаема планета в галактиката, от военна гледна точка тя е била примитивна. Единственото оръжие, което притежавала, са били недодяланите атомни бомби и дори не разполагала с подходяща защита от тях. — Той махна с ръка към синкавия хоризонт, озарен от радиоактивното лъчение. — И тъй като съм само временно тук, виждам нещата още по-ясно. Смешно е да предполагаме, че бихме могли да научим нещо ценно от общество с подобно ниво на военната технология. Открай време съществуват какви ли не легенди за забравени познания, винаги е имало хора, склонни да разпространяват култа към примитивното, които са правели най-различни смехотворни изявления за праисторическите цивилизации на Земята.
— Но Фермерът беше човек със забележителна интелигентност — възрази Рицет. — И той ни съобщи, че това е крайно опасен документ. Спомнете си думите му. Неведнъж съм мислил над тях: „Това означава смърт за Тирани и може би за нас, но живот за останалата част от галактиката.“
— Фермерът, подобно на всички простосмъртни, може да греши.
— Но, сър, ние нямаме и най-малка представа за същината на този документ. Възможно е например да става въпрос за нечии непубликувани лабораторни изследвания. Или да е нещо, което нито един землянин не би сметнал за оръжие, нещо, което не прилича на оръжие и…
— Глупости. Ти си човек с военно образование и би трябвало да си запознат по-добре с въпроса. Единствената насока, в която човечеството е бележело непрестанен напредък и успешно развитие, е военната технология. Няма такова потенциално оръжие, което да остане нереализирано в продължение на десет хиляди години. Рицет, смятам да се върнем на Лингейн.
Рицет вдигна рамене. Не изглеждаше никак убеден.
Също и Джонти. Документът беше изчезнал и този факт бе от съществено значение. Щом е бил откраднат, значи си е заслужавал труда! Кой знае в чии ръце е попаднал?
Най-неприятната възможност беше да е станал притежание на Тирани. Спомни си колко настоятелен беше Фермерът, когато ставаше дума за документа. На никого, дори на Джонти не беше разкрил цялата истина. Фермерът бе подчертал, че документът носи неминуема смърт и че е като нож с две остриета. Джонти стисна ядно устни. Този глупак с неговите идиотски намеци! А ето че сега е в ръцете на тиранийците.
И какво ще стане, ако подобна тайна е станала достояние на някого като Аратап? Аратап! Сега, след като Фермерът бе излязъл от играта, той беше единственият непредсказуем участник, както и най-опасният противник от Тирани.
Саймък Аратап беше дребен на ръст, кривокрак и с присвити очи. Имаше набито телосложение, типично за обитателите на Тирани, ала въпреки че срещу него стоеше доста едър и мускулест представител на поробените светове, той не бе изгубил и капчица от самоувереността си. Аратап беше вдъхновен последовател (второ поколение) на онези смелчаги, които бяха изоставили своя ветровит, безжизнен свят и се бяха пръснали из безкрая, за да завладеят и поставят под своя опека богатите и населени планети от района на мъглявината.
Баща му беше командвал флотилия от малки, подвижни и маневрени кораби, които нанасяли бързи атаки, а сетне изчезвали, за да се появят на друго място и отново да нанесат мълниеносен удар срещу слабо подвижните, тромави военни кораби на противника.
И докато в тази отминала война световете от мъглявината се бяха придържали към старите догми за водене на сражения, силите на Тирани използваха съвсем нова тактика. Почти винаги масивните, блестящи кораби откриваха насреща си космическа пустош вместо дебнещ ги противник и бързо губеха запасите си от енергия. От своя страна Тирани предпочиташе да заложи на бързината и взаимодействието вместо на бойната мощ и така разкъсваните от вътрешни противоречия кралства падаха едно след друго (при това всяко почти се радваше на нещастието на своя съсед, прикривайки се зад плътната стоманена завеса на своя флот, докато не дойдеше и неговият ред).
Но тази война бе приключила преди повече от петдесет години. Сега районът на мъглявината беше в краката на Тирани и оставаше само да бъде окупиран и обложен с данъци.
Моите предци са завладявали светове, мислеше си с горчивина Аратап, а аз трябва да се занимавам с отделни противници.
Той отново погледна към младежа, седнал насреща му. Едър, широкоплещест, със замислено вглъбено лице и почти смешно къса прическа. В известен смисъл Аратап изпитваше дори съжаление към него. Младежът очевидно беше изплашен.
Ала Байрън не беше склонен да окачестви владеещите го чувства като „уплаха“. Попитаха ли го, щеше да определи състоянието си като напрегнато. През целия си живот бе приучван да вижда в жителите на Тирани свои господари. Дори собственият му баща, силен и непокорен мъж, човек на почит и уважение сред хората си, някак се губеше и смаляваше пред тиранийците.
На Уайдмос те обикновено идваха на почетни посещения, а и да получат годишния налог, който наричаха данък. Фермерът на Уайдмос беше човекът, отговорен за събирането и предаването на този данък, наложен със сила на планетата Нефелос, а тиранийците имаха власт да проверяват всички счетоводни документи.
Иска или не, Фермерът трябваше да ги придружава по време на посещенията. Настаняваха ги на най- почетното място на масата и винаги сервираха първо на тях. Когато заговореха, другите разговори утихваха.
Още като малък Байрън неведнъж се бе питал защо трябва да се отнасят с подобно уважение към тези дребни и грозновати хорица, но с течение на времето научи, че за баща му те са онова, каквото е той за своите подчинени. Той дори свикна, когато разговаряше с тях, да се обръща с почтителното „ваше превъзходителство“.
Толкова дълбоко в него бе заложено това почтително отношение, че и сега, седнал срещу един от господарите, почти трепереше от напрежение.
Корабът, на който бе гледал като на затвор, наистина се превърна в такъв в деня, когато се приземиха на Родиа. Двама мрачни офицери позвъниха на вратата, после влязоха и застанаха от двете му страни. След тях се появи капитанът и произнесе със сух глас:
— Байрън Фаръл, като капитан на този кораб ви поставям под арест, докато бъдете разпитан от Комисаря на Великия крал.
Оказа се, че Комисарят е тъкмо дребничкият тираниец, който седеше сега пред него със замислено и равнодушно изражение. А Великия крал беше всъщност Ханът на Тирани, който все още живееше в легендарния каменен дворец на родната планета на тиранийците.
Байрън се огледа крадешком. Не бяха го завързали, но наблизо стояха четирима пазачи, облечени в сините униформи на Междупланетната полиция. И четиримата носеха оръжие. Пети униформен, с пагони на майор, седеше на бюрото до Комисаря.
