Монарха, че делата на баща ми не тежат на моята съвест. Не позволявай между нас да застане неговият пост.
Ръцете й бяха сключени на врата му. Байрън усещаше мекия допир на гърдите й, а дъхът й докосваше устните му. Той бавно вдигна ръце и я хвана за китките. После внимателно отстрани ръцете й и също така внимателно отстъпи назад.
— Все още не съм уредил сметките си с Хинриадите, милейди — рече той.
— Но нали каза на Монарха…
— Съжалявам, Арта — Байрън сведе поглед. — Не бива да съдиш по онова, което съм казал на Монарха.
Искаше й се да заплаче, да извика, че това за баща й не е вярно, че той никога не би постъпил така, че каквото и да стане…
Но той влезе в каютата и я остави насред коридора, с очи, изпълнени с мъка и срам.
ГЛАВА ХV
Дупка в космоса
Теодор Рицет извърна глава, когато Байрън отново се появи в пилотската кабина. Макар с посивели коси, тялото му кипеше от жизненост, а на широкото му червендалесто лице цъфтеше усмивка.
Той пресече с две великански крачки разстоянието помежду им и стисна сърдечно ръката на младия мъж.
— В името на звездите! — заговори Рицет. — Не е необходимо да ми казвате кой е баща ви. Все едно, че виждам пред себе си стария Фермер — жив.
— Иска ми се да беше така — отвърна тъжно Байрън.
— И на нас също — отвърна Рицет с помръкнала усмивка. — На всички. Пропуснах да се представя, аз съм Теодор Рицет. Имам чин полковник в редовната лингейнска армия, но не използваме чиновете си, докато играем нашата малка игра. Дори не се обръщаме със „сър“ към Монарха. Това ми напомни нещо! — Той сбърчи вежди. — На Лингейн нямаме също лордове, милейди и Фермери. Надявам се, няма да ви обидя, ако понякога пропускам титлата ви.
Байрън вдигна рамене.
— Както сам казахте, никакви титли по време на нашата малка игра. А, да не забравим модула. Разбрах, че трябва да уговоря подробностите с вас.
Байрън плъзна поглед из стаята. Джилбрет седеше и ги слушаше, без да се намесва. Артемизия им беше обърнала гръб. Пръстите й пробягваха ловко по фотоклетките на компютъра, следвайки някаква странна последователност. Гласът на Рицет го върна към действителността.
— За пръв път — говореше той, оглеждайки се — виждам тиранийски кораб отвътре. Не че много ме интересува. Аварийният въздушен шлюз е точно отзад, нали? Доколкото разбирам, двигателите са разположени около централната секция.
— Точно така.
— Значи няма да срещнем никакви проблеми. При някои от старите модели реактивните двигатели са разположени точно по средата на кърмата, така че модулът трябва да се прикачва отстрани. Това значително затруднява гравитационната настройка и снижава почти до нула способността за маневриране в атмосферата.
— Колко време ще ни отнеме, Рицет?
— Не много. Колко голям искате да бъде?
— Колко голям можете да ни доставите?
— Супер де лукс? Защо не. Монархът каза, че въпросът е от първостепенна важност. Можем да ви прикачим модул, който е колкото цял космически кораб. Снабден е дори със спомагателни двигатели.
— Надявам се, че има и спално помещение.
— За мис Хинриад? Далеч по-удобно ще е от това, с което разполагате тук… — той внезапно млъкна.
Още щом чу името си, Артемизия се надигна и бавно излезе от пилотската кабина. Байрън я проследи с поглед.
— Май не биваше да казвам „мис Хинриад“ — рече Рицет.
— Не, няма значение. Не й обръщайте внимание. Та докъде бяхме стигнали?
— А, да, за стаите. Има две доста широки, с обща баня. Снабдени са с гардероб и умивалня също като на големите лайнери. Тя ще се чувства удобно.
— Добре. Ще се нуждаем от вода и храна.
— Разбира се. Водният резервоар ще ви стигне за два месеца, стига да не пълните басейна на кораба. Разполагате с достатъчно замразено месо. Тук се хранехте с тиранийски концентрат, нали?
Байрън кимна и Рицет направи гримаса.
— Вкусът му е като на каша от пясък, предполагам? Какво още ви трябва?
— Дрехи за младата дама — отвърна Байрън.
— Да, разбира се — Рицет сбърчи чело. — Е, това е нейна грижа.
— Не, сър, не е. Ние ще ви съобщим всички необходими размери, а от вас се иска да доставите дрехите в стила, който сега е на мода.
Рицет се изсмя и поклати глава.
— Това никак няма да й хареса. Едва ли ще е доволна от дрехите, които ще доставим. Дори да са досущ като онези, които самата тя би избрала при друг случай. И това не е само предположение. Имам опит с жените от този тип.
— Уверен съм, че сте прав, Рицет. Но така съм решил и така ще бъде.
— Добре и все пак ви предупреждавам. Вие ще уредите този въпрос. Нещо друго?
— Дреболии. Дреболии. Обезмирисители. Ах, да, и козметични средства — парфюм, каквото там им трябва на жените. Това може да уговорим и по-късно. Първо да се заемем с модула.
В този момент, без да каже нито дума, Джилбрет излезе от стаята. Байрън проследи и него с поглед, чувствайки как се стягат лицевите му мускули. Хинриади! Такива си бяха и такива щяха да си останат! И нищо не можеше да се направи. Те бяха Хинриади! Джилбрет беше такъв и тя също.
— И естествено, дрехи за мистър Хинриад и за мен. Но това не е толкова важно.
— Ясно. Мога ли да използвам радиото? Най-добре ще е да остана на вашия кораб, докато всички подробности бъдат уговорени.
Байрън изчака Рицет да даде необходимите нареждания. После събеседникът му се извърна и каза:
— Все не мога да свикна, че ви виждам край мен, да се движите, да разговаряте. Толкова приличате на него! Фермерът често обичаше да ни разказва за вас. Заминахте да учите на Земята, нали?
— Да. Щях да завърша след седмица, ако събитията не бяха се подредили така.
Рицет сведе объркано глава:
— Вижте, относно начина, по който ви изпратихме на Родиа… Не бива да ни се сърдите. На нас също никак не ни хареса. Искам да кажа — но да остане между нас, — момчетата бяха твърдо против изпращането ви. Само че Монархът въобще не се посъветва с нас. Всъщност никога не го прави. Да си призная, доста е рискувал. Някои от нас — няма да споменавам имена — дори искаха да спрем лайнера и да ви измъкнем от него. При дадените обстоятелства това би било груба грешка от наша страна. И все пак бяхме готови да го сторим, но последният анализ, който извършихме, показа, че Монархът знае какво прави.
— Приятно е да можеш да вдъхваш подобна увереност в околните.
— Познаваме го добре. Няма смисъл да го отричаме. Има нещо тук — той почука с пръст по челото си. — Никой не знае откъде идва тази негова увереност. Но винаги взема правилното решение. Във всеки случай досега само той е успявал да надхитри тиранийците — никой друг.
— И баща ми.
— Нямах предвид него, но всъщност сте прав. Дори Фермерът беше заловен. Той обаче беше съвсем различен. Разсъждаваше праволинейно. Никога не прибягваше до заобиколни решения. И винаги ценеше хората, с които работеше. Тъкмо затова всички го обичаха. Той беше един от нас, нали разбирате? Аз например, макар и полковник, съм човек с обикновен произход. Баща ми беше металург. Но това нямаше
