никакво значение за Фермера. Нито пък имаше значение моят чин. Случвало се е да срещне някой младши помощник, да го спре и да размени приятелски думи с него, след което помощникът цял ден се чувстваше като главен машинен инженер. Ето какъв беше баща ви. Не беше мекушав човек. Ако се налагаше да въдвори ред, всеки си получаваше заслуженото. Знаехме, че няма измъкване. Когато трябваше да бъде прям, той беше прям. Не обичаше да спестява горчивите думи. Такъв беше Фермерът. Монархът е съвсем различен от него. Той е човек на логиката. Не можеш да се сближиш с него, какъвто и да си. Забелязал съм например, че няма никакво чувство за хумор. Не бих могъл да разговарям с него така, както разговарям с вас сега. Ето, седим и си приказваме. Чувствам се напълно спокоен. Общуваме съвсем свободно. Но когато съм с него, трябва да говоря само по същество — без излишни думи. Излезеш ли от рамките на официалния тон, той мигом ще ти го напомни. Но какво да се прави, Монархът си е Монарх и това е.
— Склонен съм да се съглася с вас — рече Байрън, — поне що се отнася до неговия интелект. Знаехте ли, че е предположил за присъствието ми на кораба още преди да се качи на него?
— Наистина ли? Не го знаехме. Е, значи разбирате за какво говоря. Каза ни, че ще отиде сам на тиранийския кораб. За нас това си беше чисто самоубийство. Идеята никак не ни се понрави. Но решихме, че той знае с какво се захваща, и се оказахме прави. Би могъл да ни съобщи за предположението си, че вие сте на кораба. Вероятно е знаел, че новината за бягството на сина на Фермера ще предизвика истински фурор. Но постъпката му е съвсем типична.
Артемизия беше седнала на долната койка в малката каюта. Наложи се да се сгъне в доста неудобна поза, за да избегне рамката на втората койка, която висеше над главата й. Но това нямаше особено значение за нея в този момент.
Тя прокара замислено длан по дрехите си. Имаше нужда от баня и беше ужасно изморена.
Уморена бе от непрестанното бърсане на ръцете и лицето си с влажни кърпички. Уморена бе от дрехите, които не бе сменяла цяла седмица. Уморена бе и от косата си, която беше сплъстена и разчорлена.
На вратата се почука.
Неочаквано девойката скочи на крака, готова да се извърне, неспособна да го погледне, да надзърне в очите му.
Но дошлият се оказа Джилбрет. Тя се отпусна уморено назад.
— Здравей, чичо Джил.
Джилбрет се настани срещу нея. Отпърво съсухреното му лице имаше тревожен вид, сетне се сбърчи в някакво подобие на усмивка.
— Струва ми се, че една седмица на този кораб не е най-приятното преживяване. Надявах се поне ти да ме развеселиш.
— Стига, чичо Джил — отвърна тя, — сега не е време да ми прилагаш твоите психологически номера. Ако смяташ, че можеш да пробудиш чувството ми за отговорност към теб, лъжеш се. По-скоро ще си изпатиш с някой плесник.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре…
— Предупреждавам те отново. Протегнеш ли напред ръка, ще те ударя, а кажеш ли ми: „Сега чувстваш ли се по-добре?“, нищо чудно да го повторя.
— От ясно по-ясно е, че си се скарала с Байрън. И за какво?
— Не виждам защо трябва да обсъждам този въпрос. Просто ме остави на мира. — Сетне след кратка пауза добави: — Той мисли, че татко е извършил онова, в което го обвинява Монархът. Мразя го за това.
— Баща ти?
— Не! Този самовлюбен, вдетинен, ограничен глупак!
— Вероятно говориш за Байрън. Добре. Ти го мразиш. Само че, с моите ергенски представи, съм готов да се обзаложа, че не можеш да пъхнеш и най-острия нож между тази твоя омраза и истинската, всеотдайната любов.
— Чичо Джил — заговори тя, — възможно ли е наистина да го е направил?
— Байрън? Какво да направи?
— Не! Татко. Възможно ли е татко да го е извършил? Би ли могъл да предаде Фермера?
Джилбрет я погледна замислено и тъжно.
— Понятие нямам. Но знаеш ли, тъкмо той предаде Байрън на тиранийците.
— Защото бе уверен, че е клопка — отвърна ядно тя. — И тъкмо такава беше. Замислена от този ужасен Монарх. Нали сам го призна. Тиранийците са знаели кой е Байрън и нарочно са го изпратили при баща ми. Татко направи единственото възможно нещо. Това трябва да е очевидно за всички.
— Дори ако приемем за верни тези твърдения — заговори Джилбрет, взирайки се в нея, — не бива да забравяме, че тъкмо той те уговаряше да приемеш онова ужасно предложение за брак. Щом Хинрик е готов да се реши на подобна постъпка, за да…
— И тук нямаше друг избор — прекъсна го девойката.
— Скъпа моя, ако възнамеряваш да извиняваш всяка негова постъпка като единствения възможен изход от заплахата на тиранийците, тогава откъде знаеш, че наистина не им е подшушнал нещо за Фермера?
— Защото съм сигурна, че не го е направил. Ти не познаваш толкова добре татко. Той мрази тиранийците. Наистина. Зная го. Едва ли би пречупил думата си, за да им помогне. Признавам, той се страхува от тях и не смее да им се противи открито, но стига да може да го избегне, никога не би им помогнал.
— Откъде знаеш дали е могъл да го избегне?
В отговор тя поклати глава, а косите й се разпиляха и закриха лицето й. Скриха и напиращите в очите й сълзи.
Джилбрет я погледна, после разпери безпомощно ръце и излезе.
Свързаха модула и „Безжалостни“ чрез тесен гъвкав коридор, прикачен за аварийния въздушен шлюз в кърмата на кораба. Модулът значително превъзхождаше по размери тиранийския крайцер и се получи доста смешно нещо.
Монархът посети Байрън, за да извършат последната проверка.
— Нещо да ви липсва? — запита той.
— Не — отвърна Байрън. — Смятам, че ще се чувстваме съвсем комфортно.
— Добре. А, между другото, Рицет ми каза, че лейди Артемизия не се чувствала добре или поне така изглеждала. Ако се нуждае от медицинска помощ, по-разумно ще е да я прехвърлим на моя кораб.
— Нищо й няма — отсече Байрън.
— Щом казвате. Ще бъдете ли готови за тръгване след дванадесет часа?
— След два, ако пожелаете.
Байрън пресече свързващия коридор и се върна на борда на „Безжалостни“.
— Ще разполагаш със собствена стая, Артемизия — заговори с равен глас той. — Няма да ти досаждам повече. Ще остана тук през по-голямата част от пътя.
— Не ми досаждате, мистър Фермер — отвърна хладно тя. — За мен няма никакво значение дали сте тук или не.
Малко след това корабите се понесоха в пространството и още след първия Скок се озоваха в покрайнините на мъглявината. Там изчакаха няколко часа, докато на кораба на Джонти приключиха с изчисленията. Вътре в мъглявината щяха да се придвижват почти слепешката.
Байрън мрачно разглеждаше изображението на видеопанела. Всъщност нямаше нищо за гледане! Почти половината от небесната сфера бе покрита с непрогледен мрак, сред който не се виждаше и една искрица светлина. За пръв път в живота си момъкът си даваше сметка колко топлина могат да излъчват звездите, изпълващи Космоса.
— Все едно да се спускаш в някоя дупка в Космоса — промърмори той на Джилбрет.
Последва нов Скок, право в мъглявината.
Почти по същото време Саймък Аратап, Комисар на Великия Хан и предводител на десет въоръжени крайцера, изслуша доклада на своя навигатор и нареди:
— Това няма значение. Следвайте ги въпреки всичко.
На не повече от една светлинна година от мястото, където „Безжалостни“ бе проникнал в мъглявината, десетте тиранийски кораба последваха примера му.
