Байрън кимна. Знаеше наизуст статистиката. Втълпяваха я на всеки ученик в часовете по елементарна картография.
— А това значи, че шансът да се натъкнем на три поредни звезди без нито една планета е две трети на трета степен, тоест необичайно малък.
— И какво?
— Ами трябва да има някаква грешка. Защото така и не открихме планета.
— Нали сам видя на екрана. Пък и какво значение има статистиката? Доколкото ни е известно, условията вътре в мъглявината са съвсем различни. Може би разпръснатото в пространството вещество на мъглявината пречи да се образуват планети или пък тя самата е някоя експлодирала планета.
— Наистина ли го мислиш? — Джилбрет го погледна изумен.
— Не зная. Може би си говоря ей така. Да си призная, не разбирам много от космогония. Защо, по дяволите, се създават планетите? Не съм чул нито за една, която да не е причинявала неприятности. — Байрън също имаше изтерзан вид. Продължаваше да драска замислено по контролния пулт.
— Както и да е — продължи той. — Важното е, че разбрахме как се работи с бластерите, далекомерите, силовото поле — всичко.
Не беше никак лесно да не гледа непрестанно към видеопанела. Съвсем скоро отново щяха да скочат в непрогледния мрак.
— Джил, знаеш ли защо са нарекли мъглявината Конска глава?
— Сигурно така се е казвал човекът, който пръв е проникнал в нея. Да не искаш да кажеш, че греша?
— Възможно е. Само че на Земята имат друго обяснение.
— Охо?
— Твърдят, че е наречена така, защото приличала на конска глава.
— Какво е това кон?
— Животно от Земята.
— Интересна мисъл, само че мъглявината не ми прилича на никакво животно.
— Зависи от какъв ъгъл я гледаш. От Нефелос прилича на човешка ръка с три пръста, но веднъж имах възможността да я наблюдавам от една земна обсерватория. И наистина прилича на конска глава. Може би това й е дало името. Може би никога не е имало първооткривател с подобно име. Кой знае? — Байрън вече беше изморен от разговора. Говореше сякаш на себе си.
Настъпи пауза, която продължи прекалено дълго. Това даде възможност на Джилбрет да повдигне един въпрос, който Байрън не желаеше да обсъжда, ала същевременно постоянно занимаваше мислите му.
— Къде е Арта? — попита Джилбрет.
Байрън го погледна, после сведе глава.
— Някъде отзад. Не я следя непрестанно.
— За разлика от Монарха. Още малко и щеше да остане да живее при нас.
— Значи момичето щеше да извади късмет.
Джилбрет свъси вежди и лицето му се покри с бръчки.
— О, Байрън, не бъди такъв глупак. Артемизия е от Хинриадите. Тя не може да приеме онова, което ти й предлагаш.
— Престани — рече Байрън.
— Няма. Отдавна исках да ти го кажа. Защо постъпваш така с нея? Защото може би Хинрик е виновен за смъртта на баща ти ли? Но Хинрик е и мой братовчед. А ти не промени отношението си към мен.
— Добре де — отвърна Байрън. — Не съм променил отношението си към теб. Говоря с теб така, както винаги съм разговарял. Говоря и с Артемизия.
— Както винаги?
Байрън не отговори.
— Хвърляш я право в ръцете на Монарха — укори го Джилбрет.
— Изборът е неин.
— Не е. Твой е. Слушай, Байрън — Джилбрет се наведе напред и заговори с поверителен глас, — нали разбираш, не бих искал да се меся в тези неща. Истината е, че тя е единственият свестен човек в нашата фамилия. Ще те изненадам ли, ако ти призная, че я обичам? Аз самият нямам деца.
— Не поставям под въпрос твоята любов.
— В такъв случай моля те да го направиш заради нея. Спри Монарха, Байрън.
— Мислех, че му вярваш, Джил.
— Като на Монарх — да. Като на водач срещу тиранийците — да. Но като мъж за една жена, като мъж за Артемизия — не.
— Кажи го на нея.
— Нима мислиш, че ще ме послуша?
— Ако й го кажеш както трябва.
За миг Байрън бе обхванат от колебание. Той облиза пресъхналите си устни. Но след това се обърна и подхвърли сурово през рамо:
— Не желая да говоря за това.
— Ще съжаляваш — укори го Джилбрет.
Байрън мълчеше. Защо ли Джилбрет не искаше да го остави на мира? Неведнъж си мислеше, че наистина ще съжалява за постъпките си. Не му беше никак лесно. Но какво да направи? Не виждаше никакъв достоен път за отстъпление.
Пое няколко пъти въздух с пълни гърди, опитвайки се да се освободи от усещането за задушаване в гърдите си.
При следващия Скок гледката навън се промени коренно. Байрън беше нагласил приборите според инструкциите на пилота на Монарха и бе оставил управлението на Джилбрет. Смяташе малко да поспи. Ала едва затворил очи, Джилбрет го разтърси за рамото.
— Байрън! Байрън!
Той се изтърколи от койката и тупна на пода, стиснал ядосано юмруци.
— Какво има?
Джилбрет побърза да се отдръпне на безопасно разстояние.
— Чакай, успокой се. Попаднахме на една F-2.
Думите му имаха очаквания резултат. Байрън въздъхна и се успокои.
— Никога друг път не ме буди по този начин, Джилбрет. Попаднали сме на F-2, казваш? Предполагам, говориш за новата звезда?
— Разбира се, за нея. Изглежда страшно забавно.
В известен смисъл беше тъкмо така. Приблизително 95 % от обитаемите планети в галактиката обикалят около звезди от спектрален клас F или G с диаметър от 750 000 до 1 500 000 мили и температура на повърхността от 5 до 10 000 градуса. Така например земното Слънце е от клас G-0, родианското — F-8, лингейнското — G-2, както и това на Нефелос. Звезда от клас F-2 беше малко по-гореща, но не прекалено.
Трите звезди, които вече бяха изследвали, бяха от спектрален клас К — доста малки, с червеникавокафяв цвят. Дори ако около тях имаше планети, те нямаше да са подходящи за заселване.
Но когато една звезда си я бива, бива си я! Още на първите снимки забелязаха пет планети, като най- близката се намираше на сто и петдесет милиона мили от звездата.
Лично Теодор Рицет им донесе новината. Посещаваше борда на „Безжалостни“ не по-рядко от Монарха и озаряваше обстановката със своята сърдечност. Когато се появи, за да им съобщи за откритието, беше още задъхан от физическото усилие по прехвърлянето между корабите.
— Не зная как го прави Монархът — рече той. — Никога не изглежда изморен. Може би защото е по- млад. Пет планети! — добави той по-бойко.
— Около тази звезда? — учуди се Джилбрет. — Сигурен ли си?
— Напълно. Четири от тях обаче са от клас J.
— А петата?
— Петата може да е подходяща. В атмосферата й има кислород.
