Джилбрет се надигна, готов да възкликне тържествуващо, но Байрън го изпревари.
— Четири от клас J! А на нас ни е нужна само една.
Разпределението беше напълно естествено. Повечето от планетите в галактиката притежават водородосъдържаща атмосфера. В края на краищата звездите се състоят предимно от водород, а именно те са източникът, от който се създават планетите. Клас J означава, че атмосферата на планетата се състои от метан или амоняк с добавка на молекулярен водород, а също и известно количество хелий. Подобен тип атмосфера обикновено се отличава със значителна плътност и дълбочина. Самите планети са с диаметър над 30 000 мили и средна температура под минус петдесет градуса Целзий. С други думи, са практически необитаеми.
В Земния университет ги учеха, че Юпитер от Слънчевата система е най-типичен за космическите тела от клас J. Сигурно е така. Във всеки случай петата планета бе от клас Е, тоест както Земята. Планетите от този клас обикновено са с по-малки размери и значително по-слабата им гравитация не позволява да задържат водород или водородосъдържащи газови смеси, тъй като са значително по-близо до своите слънца, където е и по-топло. Атмосферата им е разредена и обикновено съдържа кислород и азот, рядко с примеси на хлор, което би я направило негодна за дишане.
— Има ли хлор? — запита Байрън. — Изследвахте ли атмосферата?
Рицет сви рамене.
— Можем да съдим само по горните слоеве. Ако в атмосферата има хлор, той ще се концентрира близо до повърхността. Ще видим.
Той постави ръка върху рамото на Байрън.
— Какво ще кажеш, да пием по едно малко в твоята стая?
Джилбрет ги проследи с безпокойство. След като Монархът се бе заел да ухажва Артемизия, а неговата дясна ръка предлагаше пиянската си компания на Байрън, обстановката на „Безжалостни“ ставаше все по- нестабилна. Зачуди се дали Байрън знае какво върши, сетне си спомни за новооткритата планета и забрави всичко останало.
Артемизия също се появи в пилотската кабина, когато навлязоха в атмосферата. На лицето й играеше доволна усмивка. От време на време Байрън поглеждаше към нея. Поздравил я, когато тя влезе в кабината (нещо рядко през последните дни), но девойката не му отвърна.
— Чичо Джил — заговори Артемизия, — вярно ли е, че кацаме?
— Така изглежда, мила моя — отвърна Джилбрет и потри ръце. — След няколко часа ще излезем от кораба и ще се разтъпчем по твърда земя. Каква приятна мисъл, а?
— Дано това да е търсената планета. Ако не е, няма да е особено приятна.
— Остана още една звезда — напомни й Джил.
Едва сега Артемизия се извърна към Байрън и произнесе със студен глас:
— Можете ли да говорите, мистър Фаръл?
Изненадан от неочакваната й постъпка, Байрън промърмори:
— Не, мисля, че не.
— Простете тогава. Мислех, че можете.
Тя мина толкова близо до него, че полите й го докоснаха по коляното, и за миг той бе обгърнат от аромата на нейния парфюм. Байрън неволно стисна устни.
Рицет все още беше при тях. Едно от предимствата на модула беше, че можеха да приемат гости и за през нощта.
— Тъкмо в момента — обясни той — обработват данните от атмосферата. Значително съдържание на кислород, почти тридесет процента, а също азот и инертни газове. Всичко изглежда съвсем нормално. Никакъв хлор. Хм — добави замислено той.
— Какво има? — запита го Джилбрет.
— Няма и въглероден двуокис. Това не е добре.
— Защо да не е? — настоя Артемизия, изправена пред видеопанела, откъдето разглеждаше повърхността на планетата под тях.
— Щом няма въглероден двуокис — обясни Байрън, — няма и растителен живот.
— Така ли? — тя го погледна и се усмихна топло.
Въпреки желанието си Байрън почувства, че отвръща на тази усмивка, ала изведнъж забеляза, че усмивката й го подминава, заобикаля го, очевидно незабелязваща неговото присъствие, оставяйки го с глупаво изражение върху лицето. Момъкът извърна глава.
Най-добре ще е просто да не я забелязва. Ала не можеше да го стори, докато тя беше близо до него. Щом я видеше, волята му сякаш се стопяваше.
Джилбрет бе изпълнен с въодушевление. Скоро щяха да се приземят.
Когато навлязоха в плътните ниски слоеве на атмосферата „Безжалостни“ с прикачения отзад модул внезапно стана трудно управляем. Байрън съсредоточи цялото си внимание върху пулта за управление.
— Дръж се, Джил! — извика весело той.
Ала хич не му беше до веселба. Не получиха никакъв отговор на радиосигналите, а ако там долу не беше бунтовническият свят, нямаше никакъв смисъл да си губят времето.
— Не ми прилича на бунтовническия свят — промърмори Джилбрет, сякаш прочел мислите му. — Тази планета е камениста и мъртва, не виждам никъде вода. — Той се обърна. — Провериха ли пак за въглероден двуокис, Рицет?
— Да. Само микроскопични следи. Около една хилядна на сто или нещо подобно.
— Нищо не се знае — намеси се Байрън. — Може би са избрали този свят тъкмо защото изглежда необитаем.
— Но аз видях ферми!
— Възможно. Според теб каква част от повърхността на планетата сме огледали, след като сме я обиколили само няколко пъти? Знаеш добре, Джил, че които и да са те, едва ли разполагат с достатъчно хора, за да заселят цялата планета. Може да са си избрали някоя долина, където да се отделя необходимото количество въглероден двуокис, да речем, вследствие на вулканична дейност, и където да разполагат с достатъчно вода. Нищо чудно да прелетим само на мили от тях и никога да не узнаем за съществуването им. А и едва ли са склонни да отговарят на всевъзможни радиоповиквания.
— Не е толкова лесно да се достигне необходимата концентрация на въглероден двуокис — възрази Джилбрет. Но въпреки това не откъсваше поглед от екрана.
Внезапно Байрън бе изпълнен с надеждата, че това наистина е търсеният от тях свят. Повече не можеше да чака. Досега планетата би трябвало да е заселена!
Усещането беше странно.
Изкуственото осветление бе загасено и през люковете нахлуваха слънчеви лъчи. Макар и по-неефикасен като метод за осветяване в кораба, той бе значително по-приятен. Всъщност люковете бяха отворени и всички дишаха местната атмосфера.
Рицет се бе възпротивил на тази идея, твърдейки, че недостигът на въглероден двуокис ще наруши дихателната регулация на организма, но Байрън ги увери, че за известно време могат да си го позволят.
Докато Байрън и Рицет разговаряха, в стаята влезе Джилбрет. Двамата се спогледаха и млъкнаха.
Джилбрет се засмя, после погледна към отворения люк, въздъхна и рече:
— Камънаци!
— Решихме да поставим радиопредавател на най-високия хълм в околността — обясни Байрън. — Така ще увеличим обхвата на предаването. В най-лошия случай повикването ни ще достигне до всички краища на тази полусфера. Ако не сполучим, можем да опитаме от другата страна на планетата.
— Това ли обсъждахте с Рицет?
— Точно това. Можем да го направим двамата с Монарха. Предложението е негово, но ако не беше ме изпреварил, щях да го предложа аз. — Докато говореше, Байрън погледна към Рицет. Лицето на другия остана безизразно.
Байрън се надигна.
— Ще си сваля скафандъра — каза им той. — По-удобно ще ми е без него.
Рицет очевидно беше съгласен. Планетата изглеждаше слънчева, почти липсваха водни изпарения, само
