дето въздухът беше доста студен.
Монархът ги очакваше в главния шлюз на „Безжалостни“. Облечен бе с необичайно лек комбинезон, който обаче изолираше чудесно тялото. На гърдите му беше закрепена миниатюрна бутилка с въглероден двуокис, която разпръскваше необходимото количество пред устата му.
— Може би ще пожелаеш да ме претърсиш, Фаръл? — каза той и разпери ръце.
— Не — отвърна Байрън. — А ти ще провериш ли дали нося оръжие?
— Не съм си го помислил дори.
Вежливост, хладна като времето навън.
Байрън вдигна куфара с радиопредавателя и прекрачи отвън, под лъчите на слънцето. Монархът пое другата дръжка на куфара и го последва.
— Не е много тежък — отбеляза Байрън. Обърна се и забеляза, че Артемизия е застанала мълчаливо на входа на кораба.
Облечена бе в бяла, свободно спускаща се рокля, чиито краища се полюшваха от вятъра. Полупрозрачните ръкави обгръщаха нежно ръцете й и им придаваха сребрист оттенък.
За миг Байрън почувства, че всичко в него се топи. Искаше му се да се обърне и да побегне, да скочи в кораба, да я сграбчи, така че пръстите му да оставят следи по кожата й, и да покрие устните й със своите…
Но вместо това само кимна, а в отговор тя му се усмихна и помаха нежно с пръсти на Монарха.
Още няколко минути роклята й се белееше на входния люк, после корабът се скри зад първия хълм. Навсякъде до хоризонта се виждаха само камъни и скали.
Замислен за онова, което им предстоеше, Байрън неволно се зачуди дали ще види отново Артемизия — ако нея въобще я беше грижа ще се върне ли той.
ГЛАВА ХVIII
На косъм от поражението
Артемизия ги проследи с поглед, докато двете фигури се смалиха и изчезнаха сред скалите. За миг, точно преди да се скрият, един от двамата се извърна. Разстоянието й попречи да определи кой от тях гледа към нея и тя почувства как сърцето й се свива.
Не беше й казал нито дума на тръгване. Нито дума! Тя обърна гръб на скалистия пейзаж и потъна в металния комфорт на кораба. Чувстваше се самотна, толкова самотна, колкото не беше се чувствала през целия си живот.
Може би това я накара да потрепери, но щеше да е проява на слабост да признае, че трепереше не само от студ.
— Чичо Джил! — извика тя. — Защо не затворите люковете? Направо умирам от студ. — Термометърът показваше плюс седем градуса и бордовото отопление работеше с пълна сила.
— Мила моя Арта — отвърна с мек глас Джилбрет, — нищо чудно, че ти е студено, щом непрестанно се обличаш с дрехи, наподобяващи по-скоро леко сгъстена мъгла.
Въпреки това той натисна няколко копчета и люковете, както и въздушният шлюз се прибраха с едва доловим звук в гладкия блестящ корпус. Същевременно плътните стъкла се поляризираха и станаха непрозрачни. Вътрешните светлини на кораба блеснаха и сенките изчезнаха.
Артемизия приседна на мекото пилотско кресло и плъзна замислено пръсти по пулта. Неговите ръце често се бяха отпускали тук и дори само тази мисъл я изпълни с топлина, но тя побърза да си внуши, че е по-скоро поради включеното отопление и затворените люкове.
Минутите се нижеха една след друга и чакането ставаше все по-непоносимо. Можеше да тръгне с него! Още в мига, когато й хрумна тази бунтовна мисъл, тя побърза да промени единственото число „него“ с множественото „тях“.
— Защо трябва да поставят този предавател, чичо Джил? — запита тя.
— Какво? — Джилбрет откъсна замислен поглед от видеопанела.
— Нали опитахме да се свържем с тях от Космоса — продължи тя. — И не успяхме. Какво ще спечелим, ако поставим предавател на повърхността?
Джилбрет очевидно беше объркан.
— Ами нали трябва да опитаме пак, скъпа. Трябва да открием бунтовническия свят. — Той погледна към видеопанела и добави: — Не мога да ги намеря.
— Кого не можеш да намериш?
— Байрън и Монарха. Хълмът ги скрива независимо от ъгъла, под който разполагам външните огледала. Виждаш ли?
Тя не виждаше нищо друго, освен огрени от слънцето скали.
Джилбрет вдигна ръце от приборите, облегна се назад и каза:
— Както и да е, ей там е корабът на Монарха.
Артемизия проследи погледа му. Корабът бе приземен на около миля по-навътре в долината. Корпусът му блестеше ослепително. За миг й се стори, че е олицетворение на истинския противник. Че врагът е той, а не тиранийците. Защо ли трябваше да отидат на Лингейн? Можеха да си останат в Космоса, само тримата. Колко хубави бяха тези отминали първи дни — спокойни, изпълнени с топлина. А сега само му причиняваше болка. Нещо я караше непрестанно да го наранява, макар че би предпочела…
— Какво пък иска той? — прекъсна мисълта й Джилбрет.
Артемизия вдигна глава и погледна с насълзени очи чичо си.
— Кой?
— Рицет. Поне така смятам, че е Рицет. Не идва към нас.
Артемизия изтича при видеопанела.
— Увеличи изображението — нареди тя.
— На толкова късо разстояние? — възрази Джилбрет. — Нищо няма да различиш. Невъзможно е да се центрира.
— Увеличи го, чичо Джил!
Той промърмори нещо недоволно, нагласи телескопа и на екрана се появиха скали в едър план. Изображението се менеше по-бързо, отколкото можеше да го следва човешкото око. За кратко на екрана се мярна размътеният образ на Рицет. Нямаше никакво съмнение, че е той. Джилбрет намали интензивността, улови го отново и в този миг Артемизия каза:
— Той е въоръжен. Видя ли?
— Не.
— Носи далекобоен бластер!
Тя скочи и изтича при шлюза.
— Арта! Какво си намислила?
Девойката разкопчаваше трескаво един скафандър.
— Излизам навън. Рицет е тръгнал след тях. Не разбираш ли? Монархът не възнамерява да монтира никакъв предавател. Всичко е било клопка за Байрън. — Тя говореше задъхано, докато се опитваше да навлече тежкия скафандър.
— Престани! Въобразяваш си.
Но тя погледна Джилбрет с невиждащи очи, лицето й бе пребледняло и уплашено. Трябваше да се досети за това по-рано, още когато забеляза, че Рицет се увърта около този глупак. Този емоционален глупак! Рицет непрестанно му разправяше какъв велик човек бил баща му и Байрън естествено се разтапяше. Всяко негово действие се диктуваше от мисълта за баща му. Как може човек да бъде в плен на подобна мономания?
— Не зная как се управлява шлюзът — каза тя. — Отвори го.
— Арта, няма да напускаш кораба. Дори не знаеш къде са.
— Ще ги намеря. Отвори шлюза.
Джилбрет поклати глава.
На скафандъра, който бе облякла, бе прикачен кобур.
— Чичо Джил — заяви Арта, — ако не ме послушаш, ще използвам оръжието. Кълна се, че ще го сторя.
