Дулото на невронния камшик бе насочено право в лицето на Джилбрет.
— Нямам представа — рече той и се усмихна насила.
— Отвори шлюза! — заповяда тя.
Джилбрет я послуша и девойката изтича навън. Понесе се като вятър нагоре по скалистия хълм. Кръвта блъскаше в слепоочията й. Беше се държала също толкова лошо, колкото и той, флиртувайки с Монарха пред очите му, за да задоволи глупавата си гордост. Но сега всичко изглеждаше различно и най-вече образът на Монарха, с неговата хладна пресметливост и наглост. Тя потръпна от отвращение.
Достигна върха на хълма — пред нея нямаше нищо. Спусна се по отсрещната страна, насочила невронния камшик пред себе си.
Байрън и Монархът не бяха разменили нито дума по време на изкачването. Най-сетне стигнаха сравнително по-равно място сред напуканите от слънцето и вятъра скали. Точно пред тях имаше старо свлачище, завършващо с урва, дълбока най-малко стотина стъпки.
Байрън доближи предпазливо ръба и надзърна долу. Стената под краката му беше стръмна и покрита с изпотрошени скални късове.
— Този свят, Джонти, изглежда напълно непригоден.
Монархът не изпитваше никакъв интерес към обкръжаващия ги пейзаж. Вместо да доближи края на свлачището, той каза:
— Тъкмо това място избрахме преди кацането. Мисля, че е идеално за целта.
Идеално е за твоите цели, поправи го мислено Байрън. Той отстъпи от ръба на свлачището и седна. Заслушан в тихото свистене от бутилката с въглероден двуокис, Байрън зачака да настъпи моментът.
— Какво ще им кажеш, когато се върнеш на своя кораб, Джонти? — запита тихо той. — Да опитам ли да позная?
Монархът замръзна над куфара, който се готвеше да отвори.
— За какво говориш? — попита той.
Байрън извърна лице към вятъра и потърка нос с ръкавицата си. После разкопча гащиризона и остави на хладния полъх да го изпълни.
— Говоря за причината, поради която дойде тук.
— Предпочитам да монтирам предавателя, вместо да водя глупави разговори, Фаръл.
— Никакъв предавател няма да монтираш. Защо ти е? Вече опитахме да се свържем с тях от Космоса — без никакъв резултат. Защо тогава да очакваме, че ще е по-различно на повърхността? Глупаво е да смятаме, че ни е попречил непроницаемият за радиосигнали йонен слой на атмосферата, защото опитахме със субефирно радио и резултатът отново бе нулев. Тогава защо дойдохме тук, Джонти?
Монархът погледна към Байрън, потропвайки безцелно с пръсти по куфара.
— Щом имаш такива съмнения, тогава ти защо дойде тук?
— За да открия истината. Научих от Рицет, че ти си замислил това излизане. Той ме посъветва да тръгна с теб. Уверен съм, ти си го инструктирал да ми внуши, че като те придружа, ще мога да се уверя, че не си получил никакви тайни послания. Логичен довод, само че аз не очаквам ти да получиш каквито и да било послания. И въпреки това му позволих да ме убеди да дойда с теб.
— За да откриеш истината? — допълни подигравателно Джонти.
— Точно така. Макар вече да се досещам за нея.
— Ами кажи ми я тогава. Нека и аз да я науча.
— Дошъл си тук, за да ме убиеш. Сега сме сами и наблизо има пропаст, падането в нея е сигурна смърт. По тялото ми няма до открият никакви огнестрелни рани, които да навеждат на мисълта за насилствена смърт. Представям си печалната история, която ще разкажеш като се върнеш на кораба. Подхлъзнал съм се и съм паднал. Вероятно лично ще оглавиш групата за откриване на тялото ми и ще ме погребете с всички почести. Всичко ще бъде трогателно и аз ще се махна от пътя ти.
— А защо дойде, след като вярваш, че всичко ще стане така?
— Очаквах го и знаех, че не можеш да ме изненадаш. И двамата не носим оръжие. Съмнявам се, че би могъл да ме надвиеш в личен двубой. — Докато Байрън произнасяше тези думи, ноздрите му потрепнаха и той неволно стегна мускули.
Но в отговор Джонти се изсмя.
— След като ти се размина трагичният изход, можем ли най-сетне да се заемем с монтажа на предавателя?
— Още не. Не съм свършил. Искам да получа признанието ти, че възнамеряваше да ме премахнеш.
— Така ли? Настояваш да изиграя ролята, която ми определи в тази малка драма, описана от теб? И как ще ме накараш да го сторя? Може би ще ме принудиш да си призная със сила? Слушай, Фаръл, още си много млад и аз се старая да се съобразявам с този факт, както и с името и поста ти. Но все пак време е да призная, че до момента за мен си бил повече бреме, отколкото помощ.
— Така е. Защото съумях да остана жив въпреки желанието ти!
— Ако намекваш за опасностите, които си преживял на Родиа, вече ти обясних всичко и не възнамерявам да се повтарям.
Байрън се надигна.
— Обясненията ти не бяха съвсем точни. От самото начало в тях липсваше нещо много важно.
— Наистина ли?
— Наистина. Изправи се и ме слушай, ако не искаш да те вдигна насила.
Монархът се надигна, присвил гневно очи.
— Съветвам те да избягваш насилието, млади момко.
— Слушай. — Байрън заговори със силен глас, а наметалото му се развя от вятъра. — Каза, че си ме изпратил на Родиа, където ме чакаше сигурна смърт, само за да въвлечеш Управителя в заговора срещу тиранийците.
— И това е самата истина.
— Това е лъжа. Целял си единствено моята гибел. Още в началото си информирал капитана на родианския кораб за истинското ми име. Знаел си, че в противен случай едва ли ще ми се удаде възможност да се срещна с Хинрик.
— Ако наистина исках да те убия, Фаръл, щях да поставя истинска радиационна бомба в стаята ти.
— Но за теб беше по-безопасно да накараш тиранийците да го сторят.
— Можех да те убия в Космоса, когато за пръв път се качих на „Безжалостни“.
— Би могъл. Когато се появи на борда, беше въоръжен с бластер и дори го насочи към мен в един момент. Очаквал си да ме намериш на кораба, но не си го споделил с твоите хора. След това обаче Рицет се свърза с нас, видя ме и вече не можеше да ме застреляш. Тогава допусна първата си грешка. Каза, че си споделил с хората си, че очакваш да ме срещнеш на борда. Но после, когато разговарях с Рицет, той го отрече. Нима забрави, Джонти, че когато лъжеш, хубаво е да подготвяш и хората си за това, което си казал?
Лицето на Джонти беше побеляло от студения въздух, но и от още нещо.
— Сега вече наистина искам да те убия, задето ме обвиняваш в лъжа. Но ми кажи защо не те застрелях, преди Рицет да те види на видеопанела?
— Политика, Джонти. Артемизия фон Хинриад беше на борда и в този момент тя е била по-важна от мен. Трябва да призная, че съм възхитен от бързината, с която променяш плановете си. Да ме застреляш в нейно присъствие би означавало да изгубиш шансовете си в голямата игра.
— Да не искаш да кажеш, че съм се влюбил от пръв поглед?
— Да се влюбиш ли? Защо не, след като момичето е единствената наследничка на Хинриадите? Ти не си губиш времето напразно. Помъчи се да я убедиш да се прехвърли на твоя кораб, а след като не успя, ми съобщи, че Хинрик е предал баща ми. — Той се замисли за миг, след това продължи: — И така, аз я изгубих, а ти се оказа пълновластен господар на бойното поле. Предполагам, че сега тя вече не е никаква пречка. Артемизия е на твоя страна и ти спокойно можеш да изпълниш своя замисъл да ме убиеш, без да се боиш, че ще изгубиш възможността да се сродиш с Хинриадите.
Джонти въздъхна уморено и отвърна:
— Слушай, Фаръл, студено е и ще стане още по-студено. Виждам, че слънцето се спуска към хоризонта. Изморих се да слушам твоите глупави заключения. Преди да приключиш с потока от безсмислици, ще ми
