Всички млъкнаха. Спогледаха се сдържано и с подозрение.
— Чудите се кой от вас е, нали? — засмя се той. — Бъдете сигурни, че един от вас знае. А сега след двадесет и четири часа всички ще го узнаем. Само не забравяйте, че и четиримата сте напълно безпомощни. Военните кораби са в ръцете ми. Всичко хубаво!
И той махна с ръка — жест, означаващ, че ги освобождава.
Един по един мъжете се оттеглиха като звезди към дълбините на пространството, сякаш заслепени от приближаването на невидим все още космически кораб.
Последен остана Стийн.
— Файф — промълви той най-накрая с треперещ глас.
— Да? — вдигна очи Файф. — Сега, понеже останахме само двамата, искаш да ми кажеш нещо, така ли? Ти ли си „Х“?
— Не. Не, наистина. — Лицето на Стийн се бе изкривило в безумна уплаха. — Исках само да те попитам сериозно ли говориш. Имам предвид автономията на континентите и всичко това.
Без да откъсва поглед от хронометъра на стената, Файф каза само:
— Приятен ден!
Стийн изхленчи. Пресегна се и изключи образа си.
Файф остана сам, невъзмутим, с каменно лице. Сега, след като съвещанието приключи и разгарът на кризата премина, той се почувства угнетен.
Всичките му сметки изхождаха от това, че космоаналитикът е полудял и няма никаква сериозна заплаха. Но толкова неща се бяха случили. Щеше ли Джунц от МБКА да прекара цяла година в издирване на един луд човек? Щеше ли да е толкова непреклонен в търсенето си само на един мит? Това Файф не бе казал на никого. Не смееше да го сподели дори със себе си. А ако космоаналитикът никога не е бил луд? Какво ще стане, ако разрухата е надвиснала над света на кирта?
Секретарят флорин безшумно застана пред Великия Скуайър.
— Господине! — рече той със сухия си безцветен глас.
— Какво има?
— Корабът с дъщеря ви се приземи.
— Космоаналитикът и жената в него ли са?
— Да.
— Никакво разпитване в мое отсъствие. Да бъдат в пълна изолация, докато не стигна там… Някакви новини от Флорина?
— Да. Пълномощникът е заловен и е на път за Сарк.
13
Яхтсменът
Нощният мрак се сгъстяваше, но над летището струеше равномерна светлина. И тук, както и на всички летища за яхти в Горния град, денонощно бе светло като в късен следобед. Само по обяд от силния блясък на слънцето ставаше прекалено светло.
Маркис Дженро усети, че денят си отива само по това, че на влизане в летището остави Града облян от заревото на вечерните цветни лампи. Те блестяха силно на фона на все по-тъмния хоризонт, но нямаха претенцията, че заместват дневната светлина.
Дженро спря на главния вход. Огромната подкова с трите си дузини хангари и петте площадки за излитане, изглежда, не му правеше особено впечатление. Всичко това бе част от самия него, както бе част от всеки опитен яхтсмен.
Той извади дълга виолетова цигара. В единия й край се виждаше фина лентичка от сребрист кирт. Заслони с длани другия край и, всмуквайки, го изчака да запламти със зеленикаво сияние. Цигарата гореше бавно, без никаква пепел. През ноздрите му се процеди дим със смарагдово-зелен цвят.
— Както винаги бизнесът преди всичко — промърмори той.
Един от членовете на яхтклуба, който носеше върху яхтения си костюм закачена над едно от копчетата съвсем малка емблема, сочеща, че е член на клубния комитет, се приближи към Дженро с бърза стъпка, като очевидно се стараеше да прикрие нетърпението си да заговори час по-скоро с него.
— Здравей, Дженро! Защо бизнесът да не е преди всичко?
— Здравей, Доти. Просто си помислих, че при тази суматоха в последно време на някой умник може да му хрумне да затвори космодрумите.
Човекът от яхтклуба като че изтрезня.
— Нищо чудно и до това да се стигне. Научи ли последните новини?
— Може ли човек да отдели последните от предпоследните — ухили се Дженро.
— Вече всичко около местния е ясно. За убиеца, де.
— Искаш да кажеш, че са го заловили ли?
— Не, още не са, но знаят, че не се намира в Долния град.
— Така ли? И къде е?
— Ами тук, в Горния град.
— Гледай ти. — Очите на Дженро се разшириха, след което се присвиха недоверчиво.
— Говоря ти самата истина — засегна се яхтсменът. — Знам го със сигурност. Патрулите сноват непрестанно по булевард „Кирт“. Обсадили са Градския парк, а действията си координират на Централната арена. Информацията ми е от първа ръка.
— Е, възможно е. — Погледът на Дженро се рееше без цел над наредените кораби. — От два месеца не съм идвал насам. Има ли нови апарати?
— Не. Всъщност може би само „Огнената стрела“ на Хьордес.
— Виждал съм я — поклати глава Дженро. — Хромиран метал и нищо друго. Колкото и да ми е неприятно, май ще се наложи да си изработя свой собствен модел.
— Продаваш ли „Комета V“?
— Или ще я продам, или ще я хвърля на боклука. До гуша ми дойде от тези свръхмодерни машини. Прекалено автоматизирани са. С всичките си подобрения — и компютърното им избиране на траекторията, и цялата им автоматика убиват спорта.
— Знаеш ли, и други съм чувал да казват същото — призна Доти. — Ако разбера да се продава някой по-стар модел в добро състояние, непременно ще ти се обадя.
— Благодаря ти. Имаш ли нещо против да се поразходя и да погледам?
— Разбира се, че нямам.
Дженро бавно обикаляше покрай летателните апарати с увиснала на устните му недогоряла цигара. Спираше пред всеки хангар, оглеждаше яхтата в него, преценяваше я с поглед на специалист.
Нещо в хангара 26 събуди любопитството му. Надникна през ниската бариера и се провикна:
— Скуайър? — в тона му се долавяше любезен въпрос. Мина известно време и той отново се провикна, но този път по-настоятелно и по-малко любезно.
Скуайърът, който се появи, не му направи много добро впечатление. Не беше с костюм на яхтсмен, беше небръснат, а отвратителното си скуайърско кепе бе нахлупил до ушите без никакъв шик. То сякаш покриваше половината му лице. И накрая, в поведението му имаше нещо свръхпредпазливо.
— Името ми е Маркис Дженров. Ваша ли е яхтата, господине?
— Да — отвърна през стиснати зъби човекът.
Дженро се направи, че нищо не е забелязал. Заоглежда внимателно машината. Извади от устата си остатъка от цигарата и го метна високо във въздуха. Огънчето очерта крива и някъде по средата на своя полет изгасна.
— Имате ли нещо против да погледна вътре? — попита Дженро.
Човекът отсреща се поколеба, но все пак отстъпи и го пусна да влезе.
— Какъв е моторът? — попита отново Дженро.
— Защо питате?
Дженро беше висок, с тъмна кожа и тъмна късо подстригана коса. Беше с една глава по-висок от Скуайъра пред него.
