— Да ви кажа правото, искам да купя нова яхта — усмихна се той и белите му зъби блеснаха в усмивка.
— Искате да кажете, че тази ви интересува, така ли?
— Не зная още. Може би нещо такова, стига цената да е разумна. Дали ще имате нещо против, ако погледна управлението и двигателя?
Човекът мълчеше.
— Ако не възразявате, естествено — додаде Дженро, вече не така сърдечно, и се обърна.
— Може и да я продам — обади се най-накрая Скуайърът и затърси нещо в джобовете си. — Ето и разрешителното!
Дженро го пое и го прецени с око на специалист, сетне му го върна.
— Значи името ви е Диймън.
— Ако искате, влезте да я разгледате.
Дженро хвърли един поглед към големия часовник на летището, чийто луминесцентни стрелки светеха ярко дори на дневно осветление. Два часа бяха минали след залеза.
— Благодаря ви. Ще ви следвам.
Скуайърът порови отново в джобовете си и подаде връзка с ключове на Дженро.
— След вас, господине.
Дженро прехвърли тънките сребърни пластини, за да открие ключ с надпис „кораб“. Другият не направи никакъв опит да му помогне.
Той измина късата рампа към шлюзовете на отдушниците и разгледа внимателно тънкия шев на корпуса.
— Защо не виждам… а ето го — и се пресегна от другата страна на отдушника.
Бавно и безшумно шлюзът се отвори и Дженро се спусна долу в мрака. Щом шлюзът зад тях се затвори, автоматично светна червеникава светлина. Вътрешната врата се отвори и те пристъпиха в корпуса. В същия миг цялата вътрешност на кораба грейна от бяла светлина.
Мерлин Теренс нямаше друг избор. Той отдавна бе забравил времето, когато неща като „избор“ съществуваха. Три дълги часа бе прекарал в очакване до кораба на Диймън, безпомощен да предприеме каквото и да било. И до нищо не беше стигнал. До какво ли друго можеше да се стигне освен до залавянето му!
И тогава се появи този човек, който бе хвърлил око на кораба. Истинска лудост бе да общува с него. Положително нямаше да успее дълго да се прави на саркит, но и не можеше да остане повече в укритието си.
В кораба поне може би имаше храна. Странно как не му беше хрумнало досега. И наистина имаше.
— Почти е време за вечеря — каза той на непознатия. — Искате ли да хапнем нещо?
Човекът поизвърна глава и подметна през рамо:
— Може би по-късно. Благодаря ви.
Теренс не настоя. Остави го да обикаля, а той съсредоточи вниманието си върху консервите с месо и обвитите във фолио плодове. Утоли и жаждата си. Срещу вратата на кухнята в коридора видя малка баня. Заключи вратата и се изкъпа. С какво облекчение свали кепето, макар и за малко. В някакъв плитък шкаф откри и дрехи, с които се преоблече.
Може да се каже, че почти бе дошъл на себе си, когато Дженро се появи отново.
— Ще имате ли нещо против, ако изпробвам яхтата ви?
— Не, нямам нищо против. Умеете ли да се справяте с този модел? — попита Теренс, демонстрирайки пълното си пренебрежение.
— Мисля, че да — усмихна се леко другият. — Лаская се от мисълта, че почти няма модел, който да не зная как да управлява. Позволих си да попитам кулата за управление дали има свободна площадка за излитане. Ето ви и моето разрешение за управление на космически кораб. Може би ще искате да го погледнете, преди да потеглим.
Теренс го огледа със същото пренебрежение, с което Дженро бе удостоил неговото.
— Пултът за управление е на ваше разположение.
Корабът се измъкна от хангара плавно като роден във въздуха делфин. Диамагнетизираният му корпус се плъзна на десетина сантиметра над добре утъпканата пръст на полето.
Теренс наблюдаваше с какво умение пръстите на Дженро играеха по пулта за управление, сякаш свиреха на някакъв инструмент. Постепенно корабът оживяваше. На екрана пред тях се виждаше умаленият образ на полето, който се променяше при всяко най-леко докосване на пулта.
Когато стигна до мястото за излитане, корабът спря. Диамагнетичното поле започна постепенно да повдига носа на кораба. Теренс почти не разбираше какво става, тъй като пилотската кабина се въртеше на универсалния си карданов механизъм, за да преодолее промяната в гравитацията. Задните перки на кораба стъпиха в гнездата и корабът се изправи с носа нагоре.
Дуралитното покритие на площадката се отдръпна, разкривайки стометровата й дълбочина и неутрализиращата обшивка, която трябваше да поеме първия енергиен тласък на хиператомните двигатели.
Дженро разменяше някакви тайнствени реплики с диспечерската кула.
— Десет секунди до излитането — произнесе най-сетне той на разбираем език.
Постепенно издигащата се нагоре червена нишка в кварцова тръбичка маркираше всяка изминала секунда. Най-накрая стигна върха и първият тласък ги разлюля.
Теренс усети, че натежава, че нещо го притиска в креслото. Обзе го паника.
— Е, как, добре ли се държи? — изпъшка той. Дженро, който очевидно бе съвършено безразличен към ускорението, отговори съвсем спокойно:
— Сравнително добре.
Теренс се облегна назад и опитвайки се да се отпусне, впери поглед в звездите на екрана, които с намаляването на атмосферния слой между кораба и тях заблестяваха с все по-остър блясък. Усети как киртовата тъкан на дрехите му става влажна и прохладна.
Вече бяха в космоса. Дженро очевидно изпробваше възможностите на кораба. Теренс не можеше да определи какво точно прави, но виждаше на екрана как покрай тях прелитат далечни звезди, а пръстите на яхтсмена танцуват по копчетата на пулта за управление. По едно време на екрана се появи тумбест оранжев сегмент от някакво кълбо.
— Не е лошо — обади се неочаквано Дженро. — Изглежда, добре поддържате кораба си, Диймън. Малък е наистина, но има сериозни преимущества.
— Предполагам, ще искате да изпробвате скоростта и възможностите за скок. Ако имате желание — моля.
— Много добре — кимна Дженро. — Къде ще предложите да отидем? Какво ще кажете например за… — той се поколеба, след което продължи: — А защо не и до Сарк?
Теренс усети, че се задъхва. Очаквал бе това. Стигнал бе до момент, когато бе започнал да мисли, че живее в омагьосан свят. Ето, нещата сами следваха своя ход, без никакво негово участие. Той лесно прие факта, че това не бяха просто „неща“, а предопределеност, която следваше своето предназначение. От дете бе свикнал да вярва, че Скуайърите са създадени и за да помагат на местните, а за такива неща човек никога не пораства. На Сарк бе Рик, който постепенно възвръщаше паметта си. Значи играта все още не беше напълно загубена.
— Защо не, Дженро? — извика той невъздържано.
— Значи към Сарк — съгласи се Дженро.
С увеличаването на скоростта кълбото на Флорина постепенно се отдалечи и звездите изпълниха отново екрана.
— За колко време стигате от Сарк до Флорина?
— Не съм се старал да чупя рекорди — рече Теренс. — Постиженията ми са средни.
— Значи за около шест часа, така ли?
