Немезида

— Взети поотделно, клетките са съвсем примитивни, малко над нивото на вирусите, но стана ясно, че те не могат да бъдат разглеждани поотделно. Взети заедно, те образуват невероятно сложен организъм. Те опасват цялата планета.

— Организъм? — Шао-Ли Уу запази учтивия тон.

— Цялостен организъм, който Марлейна нарича с името на планетата, тъй като те са така тясно свързани.

— Сериозно ли говорите? — каза Шао-Ли Уу. — Откъде знаете за този организъм?

— Предимно от Марлейна.

— От тази млада дама — каза Шао-Ли Уу — която може да е… истеричка?

Дженар вдигна пръст.

— Не казвайте срещу нея нищо сериозно. Не съм сигурен дали Еритро — организмът — има чувство за хумор. Знаем предимно от Марлейна, но не само от нея. Когато Солтейд Левърет стана, за да излезе, беше съборен. Когато вие се изправихте преди малко, може би също, за да си тръгнете, явно не се почувствахте добре. Това са реакциите на Еритро. Той закриля Марлейна, като влияе директно върху съзнанието ни. В ранните ни дни на този свят той непреднамерено причини малка епидемия от психически заболявания, която ние нарекохме Епидемията на Еритро. Боя се, че ако пожелае, може да предизвика непоправими психически увреждания и ако пожелае, може да убива. Моля ви, да не подлагате това на проверка.

Фишър каза:

— Искаш да кажеш, че не Марлейна е…

— Не, Крайл, Марлейна има определени способности, но не такива, че да причинява болка. Еритро е опасният.

— Как можем да го направим безопасен? — попита Фишър.

— Като начало, ако слушаме учтиво Марлейна. Освен това нека аз разговарям с нея. Еритро поне ме познава. И можете да ми вярвате като казвам, че искам Земята да се спаси. Нямам желание да причинявам смъртта на милиарди хора.

Той се обърна към Марлейна.

— Нали разбираш, Марлейна, че Земята е в опасност? Майка ти ти показа, че с приближаването си Немезида може да унищожи Земята.

— Знам това, чичо Сийвър — каза Марлейна с отчаян глас. — Но Еритро принадлежи на себе си.

— Може би иска да бъде споделен, Марлейна. Той позволява на Купола да остане на планетата. Ние изглежда не му пречим.

— Но в Купола няма и хиляда души, а и те стоят в Купола — Еритро няма нищо против Купола, защото това му позволява да изследва човешкия разум.

— Когато земляните дойдат, ще има още по-голяма възможност.

— Осем милиарда?

— Не, не всичките осем милиарда. Те ще се заселват тук за кратко, след което ще продължават наникъде. Само част от населението ще се намира тук наведнъж.

— Това ще бъдат милиони хора. Сигурна съм. Не можеше да ги наблъскате всичките в един купол и да им доставяте храна и вода, и всичко необходимо. Ще трябва да ги разположите по Еритро и да го тераформирате. Еритро няма да го понесе. Той ще трябва да се защити.

— Сигурна ли си?

— Ще трябва да го направи. Ти не би ли?

— Това ще означава смърт за милиарди хора.

— Аз не мога да променя това. — Тя стисна устни, след това добави — Има друг начин.

Левърет каза грубо:

— За какво говори това момиче? Какъв друг начин?

Марлейна хвърли един поглед по посока на Левърет, след което се обърна към Дженар.

— Аз не знам — Еритро знае. Поне — поне казва, че знанието за него е тук, но той не може да го обясни.

Дженар вдигна и двете си ръце, за да възпре евентуалния порой от въпроси.

— Нека аз да говоря.

След това каза много тихо.

— Марлейна, бъди спокойна. Безсмислено е да се притесняваш за Еритро. Знаеш, че той може да се защитава от всичко. Кажи ми какво имаш предвид като казваш, че Еритро не може да го обясни.

Марлейна дишаше тежко и се задъхваше.

— Еритро знае, че знанието е тук, но той няма човешкия опит, човешката наука, човешки начини на мислене. Той не го разбира.

— Знанието е в главата на някой от нас?

— Да, чичо Сийвър.

— Не може ли да сондира съзнанията ни?

— Ще ги нарани. Може да сондира моето съзнание без да го нарани.

— Надявам се — каза Дженар — но в теб ли е знанието?

— Разбира се, че не. Но той може да използва моето съзнание като сонда към останалите. Твоето. На баща ми. Всички.

— Това безопасно ли е?

— Еритро смята, че е безопасно, но… о, чичо Сийвър, страх ме е.

— Това несъмнено е лудост — каза Шао-Ли Уу и Дженар сложи пръст на устните си.

Фишър беше на крака.

— Марлейна, не трябва…

Дженар му махна яростно с ръка.

— Нищо не можеш да направиш, Крайл. Милиарди хора са подложени на риск — през цялото време говорим за това и трябва да позволим на този организъм да направи каквото може. Марлейна.

Очите на Марлейна бяха обърнати нагоре. Тя изглеждаше в транс.

— Чичо Сийвър — каза тя — дръж ме.

Залитайки, почти падайки, тя се приближи към Дженар, който я хвана здраво.

— Марлейна… Успокой се… Всичко ще бъде наред.

Той седна внимателно на стола с неподвижното й тяло в ръце.

92.

Приличаше на тиха светлинна експлозия, която заличи света. Нищо не съществуваше отвъд себе си.

Дженар дори не осъзнаваше, че е Дженар. И личността не съществуваше. Съществуваше единствено една безкрайно сложна сияйна мъглявина, която се разпростираше и се разделяше на тънки снопове, поемащи в себе си нейната безкрайна сложност. Завъртя се, отдалечи се и след това се разгърна като се приближи отново. Това се повтаряше, хипнотизираше, като нещо безкрайно, което винаги е съществувало и ще съществува.

Безкрайно падаща в някакъв отвор, който с приближаването си се разширяваше без да става по-широк. Непрекъснато изменение, което не води до промяна. Малки взривове, разгръщащи се в нова сложност.

Отново и отново. Без звук. Без чувство. Без образ дори. Съзнание за нещо със свойствата на светлина, което не е светлина. Това беше разумът, разбиращ себе си. Това беше самосъзнаването на съзнанието.

След това болезнено — ако във Вселената съществуваше болка — и с ридание — ако във Вселената съществуваше звук — започна да избледнява и да се върти, и да се изтегля все по-бързо и по-бързо докато се превърна в точка светлина, която проблесна и изчезна.