— Познавам такива хора.
— Всеки е такъв понякога, — каза Уендел, — при определени условия. Предполагам, че това важи най- вече за застаряващите учени. Ето защо смелите млади революционери в науката след едно-две десетилетия се превръщат във вкаменелости. Въображението им закърнява, задушено от самолюбие и това е техният край. Сега това е моят край… Но както и да е. Беше ни нужен повече от един ден да открием грешката, да коригираме уравненията, да препрограмираме компютъра и да направим нужните промени, да се лутаме сляпо, докато се усетим. Можеше да ни отнеме седмица, но ние се подканяхме един друг като луди.
Тук Уендел направи пауза, сякаш искаше да си поеме дъх. Фишър я чакаше да продължи и кимаше окуражително, докато посягаше да й хване ръката.
— Сложно е, — продължи тя. — Ще се опитам да ти обясня. Виж сега… Ние се придвижваме от една до друга точка в пространството през хиперпространството в нулево време. Но за да направим това, ние следваме някаква траектория, която винаги е различна в зависимост от началната и крайната точка. Ние не виждаме тази траектория, не я усещаме, не я следваме в общоприетия смисъл. Тя съществува по един непонятен начин. Това е така наречената от нас „въображаема траектория“. Самата аз разработих тази концепция.
— Ако не може да се види и измине, откъде знаеш, че съществува?
— Защото може да бъде изчислена с уравненията, които използваме, за да опишем движението през хиперпространството. Уравненията ни дават пътя.
— Как можеш да бъдеш сигурна, че уравненията описват нещо, което в действителност съществува? Може да е просто… математика.
— Възможно е. И аз така мислех. Пренебрегнах го. Уу беше този, който преди около година подхвърли, че може да има някакво значение, а аз, като пълен идиот, не обърнах внимание. Аз смятах, че въображаемата траектория съществува само въображаемо. Ако не може да бъде измерено, тя се намира извън сферата на науката. Бях толкова сляпа. Не мога да се понасям, като си помисля за това.
— Добре. Ако въображаемата траектория съществува по някакъв начин, тогава какво?
— В такъв случай, ако въображаемата траектория минава покрай някое голямо небесно тяло, корабът претърпява гравитационно влияние. Това беше първата вярна и полезна нова идея — че гравитацията може да влияе на въображаемата траектория. — Уендел размаха юмрук ядосано. — Донякъде самата аз видях това, но реших, че след като корабът ще се движи със скорост много по-голяма от скоростта на светлината, няма да има време гравитацията да окаже чувствително влияние. Следователно пътуването, според моите предположения, ще става по Евклидова права.
— Но се оказа, че не е така.
— Явно не е. И Уу ми обясни. Представи си, че скоростта на светлината е равна на нула. Всички скорости, по-малки от нея, ще бъдат отрицателна величина, а всички скорости, по-големи от нея, ще бъдат положителна. Следователно във Вселената, в която ние живеем, всички скорости са отрицателни според това математическо условие и, всъщност, трябва да бъдат отрицателни.
Така, Вселената е изградена по принципа на симетрията. Ако нещо така фундаментално, като скоростта на движение, е винаги отрицателно, то би трябвало нещо също толкова Фундаментално да е винаги положително и Уу предположи, че това друго нещо е гравитацията. В нашата Вселена тя винаги привлича. Всяко тяло с маса привлича всяко друго тяло с маса.
Но ако даден обект се движи със свръхсветлинна скорост — т.е. скорост по-голяма от тази на светлината — тогава неговата скорост е положителна и това, което преди беше с положителна величина, трябва да стане отрицателна. С други думи, при свръхсветлинна скорост гравитацията има отблъскващ ефект. Всяко тяло с маса отблъсква всяко друго тяло. Уу изказа това предположение много отдавна, но аз не се вслушах. Думите му влязоха през едното ми ухо и излязоха през другото.
— Но какво значение има това, Теса? — попита Крайл. — При огромната свръхсветлинна скорост, с която се движим, ако гравитационното привличане няма време да ни повлияе, същото би се отнасяло и за гравитационното отблъскване.
— О, това не е така, Крайл. Точно в това е красотата му. Това също се обръща. Във Вселената на отрицателните скорости колкото по-голяма е относителната скорост на едно тяло, толкова по-малко е влиянието, което гравитационното привличане оказва на посоката на движение. Във Вселената на положителните скорости — хиперпространството — колкото по-бързо се движим спрямо дадено тяло, толкова
— Математически. Но как можем да се доверим на уравненията?
— Сравняваме уравненията с фактите. Гравитационното привличане е най-слабата от всички сили и същото важи за гравитационното отблъскване по въображаемата траектория. В кораба, както и вътре в нас, всяка частица отблъсква всички останали частици докато сме в хиперпространството, но това отблъсване е безсилно пред останалите сили, които ни крепят и не са сменили знака си. Само че нашата въображаема траектория от Станция Четири до тук е минала близо до Юпитер. Неговото отблъскване по въображаемата хиперпространствена траектория е било също толкова силно, колкото би било привличането му по една невъображаема траектория в пространството.
Ние изчислихме влиянието, което гравитационното отблъскване на Юпитер би оказало на нашия път през хиперпространството и траекторията се изкривява точно както стана в действителност, с други думи промените, които Уу внесе в моите уравнения, не само ги опростяват, но ги правят приложими на
— А ти счупи ли врата на Уу, както обеща?
Уендел се засмя при спомена за заканата си.
— Не, не го направих. Дори го целунах.
— Не те обвинявам.
— Сега, разбира се, по-важно от всякога е да се приберем благополучно, Крайл. Този напредък в свръхсветлинния полет трябва да се докладва и Уу трябва да бъде достойно възнаграден. Признавам, че той постигна това въз основа на моята работа, но фактически той доизгради това, за което може би никога нямаше да се сетя. Имай предвид последствията.
— Вече ги виждам, — каза Фишър.
— Не, не ги виждаш, — остро отвърна Уендел. — Слушай ме сега. Ротор не е имал проблеми с гравитацията, тъй като се е движел със скоростта на светлината — на места малко по-бързо, на места малко по-бавно — така че гравитационните ефекти, независимо положителни или отрицателни, са му оказали неизмеримо слабо влияние. Нашият истински свръхсветлинен полет при скорост много по-голяма от тази на светлината налага да се вземе предвид гравитационното отблъскване. Моите уравнения са безполезни. Те могат да изведат корабите в хиперпространството, но не във вярната посока. И това не е всичко.
Винаги съм смятала, че при излизане от хиперпространството — втората част от прехода — неизбежно съществува известен риск. Ами ако на това място вече има някакво друго тяло? Ще последва фантастичен взрив, който ще унищожи кораба и всичко в него за една милиардна от милиардната част от секундата.
Естествено, преминаването няма да завърши в никоя звезда, тъй като разположението на звездите ни е известно и можем да ги избегнем. След време може би ще знаем местоположението и на планетите около звездите и ще можем и тях да избягваме. Но в близост до всяка звезда има десетки хиляди астероиди и десетки милиони комети. Ако при преминаването се сблъскаме с някоя от тях, това също ще бъде фатално.
Единственото нещо, което може да ни спаси в ситуацията, както си я представях досега, е законът на вероятностите. Космосът е толкова голям, че вероятността да попаднем на обект, по-голям от атом или най-много прашинка, е изключително малка. Въпреки това, при достатъчен брой пътувания през хиперпространството, вероятността от сблъсък между две тела нараства.
Но при условията, които ни станаха известни, тази вероятност е нулева. Нашият кораб и всяко тяло със значителни размери ще се отблъскват взаимно и ще се отдалечават едно от друго. Няма вероятност от фатален сблъсък. Пътят ни автоматично ще се разчиства.
