да останат скрити, но Марлейна знаеше, че тази мисъл ще бъде прочетена в момента, в който се опита да не си я помисля).
— Но твоят модел е различен.
— Моят модел?
— Моделът на твоят разум. Другите са объркани, заплетени. Твоят е прекрасен.
Марлейна отново облиза устни и се усмихна. Когато интелектът й беше доловен, той можеше да бъде оценен като прекрасен. Тя ликуваше и помисли с презрение за момичетата, които имаха само… външност.
Гласът в главата й каза:
— Тази мисъл лична ли беше?
Марлейна отговори почти на глас.
— Да.
— Мога да доловя разлика. Няма да отговарям на личните ти мисли.
Марлейна почувства желание да бъде похвалена.
— Много модели ли си виждал?
— Долавял съм много, откак вие чо-веците дойдохте.
Не беше сигурен за думата — помисли Марлейна. Гласът не реагира и това изненада Марлейна. Изненадата беше лично чувство, както Марлейна установи, след като помисли за това, но тя не си я беше белязала като лична предварително. Може би личните неща са си лични, независимо дали го съзнаваш или не. Гласът беше казал, че долавя разлика и това явно беше вярно. Личало си по модела.
Тук гласът отново не отговори. Тя трябваше специално да попита, за да покаже, че това не лична мисъл.
— Извинявай, по модела ли личи? — Не беше нужно да уточнява. Гласът знаеше за какво говори.
— Личи по модела. Всичко личи по твоят модел, защото е така добре създаден.
Марлейна буквално измърка. Получи похвалата си. Редно беше да върне комплимента.
— Но сигурно и твоят е добре създаден.
— Той е различен. Моят модел е пространен — Той е прост във всяка точка, а сложен само като цяло. Твоят поначало е сложен. В него няма простота. И е различен от този на останалите от твоя вид. Другите са — заплетени. С тях не може да се влезе във връзка — да се общува. Едно пренареждане е пагубно, структурата е крехка. Аз не знаех това. Моят модел не е крехък.
— А моят?
— Не. Твоят се приспособява.
— Ти си се опитвал да общуваш и с други, нали?
— Да.
Епидемията на Еритро. (Не последва отговор. Това беше лична мисъл.)
Тя затвори очи и съзнателно простря мисълта си, опитвайки се да установи източника на този чужд разум, който достигаше до нея. Тя правеше това по някакъв начин, който сама не разбираше, вероятно погрешен, а може би изобщо не го правеше. Чуждият разум можеше да се присмее на нейната несръчност — ако изобщо можеше да се смее.
Не последва отговор.
— Мислѝ за нещо — помисли Марлейна.
— За какво да мисля? — автоматично отвърна мисълта. Не идваше от никъде. Не идваше оттук или оттам или от другаде. Идваше от вътре в главата й.
Тя помисли (ядосана от собственото си неумение):
— Кога долови модела на моя разум?
— На новия контейнер с човешки същества.
— На Ротор?
— На Ротор.
Изведнъж тя разбра.
— Ти си ме искал. Ти си ме викал.
— Да.
Естествено. Иначе защо ще иска да ходи на Еритро? Защо беше гледала Еритро с такъв копнеж в деня, когато Оринел дойде при нея за да и каже, че майка й я търси?
Тя стисна зъби. Трябва да продължи да пита:
— Къде си?
— Навсякъде.
— Ти ли си планетата?
— Не.
— Покажи ми се.
— Ето ме.
И изведнъж гласът имаше посока.
Тя се загледа в поточето и внезапно осъзна, че докато беше разговаряла с гласа в главата си, поточето е било единственото нещо, което е усещала. Не беше съзнавала нищо друго около себе си. Сякаш съзнанието й се беше затворило, за да изостри своята чувствителност към единственото нещо, което го изпълва.
А сега мъглата се вдигна. Водата клокочеше по камъните и правеше мехурчета над тях; на място, белязано от няколко такива мехурчета, образуваше малък водовъртеж. Мехурчетата се завъртаха и се пукваха, докато се образуваха нови и очертаваха фигурата, която като цяло не се променяше, но отделните й детайли никога не се повтаряха.
След това мехурчетата безшумно се пукнаха едно по едно и водата стана напълно гладка, но продължи да се върти. Как виждаше въртенето, след като водата беше гладка? По леките проблясъци по повърхността от розовата светлина на Немезида водата се въртеше и Марлейна виждаше това, тъй като отблясъците образуваха дъги, които докато се въртяха и сливаха оформяха спирали. Очите й бяха приковани във водата и следяха бавните извивки, които изрисуваха окарикатурено лице с две тъмни петна за очи и цепка за уста.
То ставаше все по-ясно, докато тя наблюдаваше очарована.
Добиваше очертание и накрая се получи лице, което гледаше нагоре към нея с празни очи и въпреки това беше достатъчно истинско, за да го познае.
Това беше лицето на Оринел Пампас.
75.
Като се опитваше да гледа на нещата спокойно, Сийвър Дженар каза бавно и замислено:
— И тогава ти си тръгна.
Марлейна кимна.
— Миналия път си тръгнах, когато чух гласа на Оринел. Този път — когато видях лицето му.
— Не те обвинявам.
— Ти ми се подиграваш, чичо Сийвър.
— А какво очакваш да направя? Да те ритна? Остави ме да ти се подигравам, ако това ми доставя удоволствие. Този разум, както го наричаш ти, явно е взел гласът и лицето на Оринел от твоите мисли. Те трябва да са били много ясни в съзнанието ти. Колко близки бяхте с Оринел?
Тя го погледна подозрително.
— Какво имаш предвид? Колко близки?
— Нищо лошо. Приятели ли бяхте?
— Да. Разбира се.
— Ти харесваше ли го?
Марлейна стисна устни и за момент не отговори. След това каза:
— Предполагам, че съм го харесвала.
— Говориш в минало време. Вече не го ли харесваш?
