Фишър се почеса по челото.
— Това няма ли да повлияе и на нашата траектория? Няма ли неочаквано да промени курса ни?
— Да, но малките обекти, с които вероятно ще се разминем, ще променят траекторията ни толкова малко, че лесно бихме могли да компенсираме това — ниска цена за безопасността ни.
Уендел си пое дълбоко дъх и се протегна облекчено.
— Чувствувам се чудесно. Каква сензация ще предизвика това, когато се върнем на Земята.
Фишър се изкикоти.
— Знаеш ли, Теса, преди да влезеш, си представях как сме се изгубили безвъзвратно; как корабът ни с пет трупа на борда се скита навеки; как един ден го намират разумни същества и оплакват очевидната космическа трагедия.
— Е, това няма да се случи, можеш да бъдеш сигурен, скъпи мой, — каза Уендел с усмивка и се прегърнаха.
Тридесет и три
Разум
73.
Юджиния Инсиня беше посърнала.
— Наистина ли си решила да излезеш отново, Марлейна?
— Мамо, — отвърна Марлейна отегчено. — Говориш така, сякаш след дълго колебание съм взела това решение едва преди пет минути. Отдавна съм убедена в това, че искам да бъда вън, на Еритро. Не съм променила решението си, няма да го променя.
— Знам, че си сигурна в своята безопасност и че досега нищо лошо не ти се е случило, но…
— На Еритро се чувствам сигурна. Той ме
Юджиния погледна дъщеря си сякаш възнамеряваше отново да възрази, но вместо това поклати глава. Марлейна беше взела своето решение и никой не можеше да я спре.
74.
Този път, както установи Марлейна, на Еритро беше по-топло, достатъчно топло, за да се зарадва на ветреца. Сивкавите облаци се носеха по небето малко по-бързо и изглеждаха по-плътни.
Бяха казали, че на следващия ден ще вали и Марлейна си мислеше колко приятно би било да е навън и да наблюдава дъжда. Сигурно ще плющи в малкото поточе, ще намокри камъните и ще направи почвата мека и кална.
Беше стигнала до един плосък камък близо до поточето. Избърса го с ръка и седна на него внимателно, загледана как течащата вода се вие около камъните в поточето и си мислеше, че дъждът ще прилича на душ.
Цялото небе ще бъде като душ, изпод който няма да мога да изляза. Дойде й наум, че може би ще има проблем с дишането.
Не, това не е възможно. На Земята валеше през цялото време — или поне често — но тя не беше чувала някой да се е удавил в дъжда. Не, щеше да е като душ. Човек може да диша под душа.
Дъждът, обаче, нямаше да е горещ, а тя обичаше горещ душ. Тя размишляваше лениво. Навън беше много тихо и много спокойно и тя можеше да си почива без някой да я вижда, да я гледа, нямаше никой, когото да трябва да тълкува. Беше чудесно да не трябва да тълкува.
Каква ли щеше да бъде температурата му? На дъжда. Защо да не е със същата приятна температура като Немезида? Марлейна, разбира се, щеше да се измокри, а когато човек излиза от душа целия мокър, винаги е студено. Дъждът щеше да намокри и дрехите й.
Не, щеше да е глупаво да стои облечена под дъжда. Човек не влиза под душа с дрехи. Когато завали, хората сигурно си събличат дрехите. Това беше единственото смислено нещо.
Само че — къде си оставят дрехите? Когато си взимаш душ, си слагаш дрехите в чистачката. Тук на Еритро можеш да ги сложиш под някой камък или да си направиш малка къщичка, в която да си държиш дрехите когато вали. В края на краищата какъв смисъл има да се носят дрехи когато вали?
Или когато грее слънце?
Когато е студено, разбира се, ти се иска да ги носиш. Но в топло време…
Тогава защо хората на Ротор носят дрехи, след като там винаги е топло и чисто? В басейните, разбира се, не ги носят, което напомни на Марлейна, че младите хора със стройни и добре оформени тела се разсъбличат първи и последни се обличат.
А хората като Марлейна просто не свалят дрехите си на обществени места. Може би затова хората носят дрехи. За да крият телата си.
Защо интелектът няма форми, които човек може да покаже? Всъщност има, но на хората това не им харесва. Те обичат да гледат добре оформени тела, но извръщат глава пред добре оформен интелект. Защо?
Тук на Еритро, обаче, където нямаше хора, тя можеше да съблече дрехите си когато времето позволяваше това и да се освободи от тях. Нямаше кой да я сочи или да й се присмива.
Всъщност тя можеше да прави каквото си поиска, тъй като разполагаше с цял един уютен свят, един празен свят, един сам-самичък свят, който я заобикаляше и обгръщаше като голямо меко одеало — просто тишина.
Тя усети, че се отпуска. Тишина. Дори мислите й шепнеха за да не я нарушават.
Тишина.
И Марлейна се изправи. Тишина?
Но тя беше излязла, за да чуе отново онзи глас. Този път без да пищи. Без да се страхува. Къде беше гласът?
И сякаш го призова, сякаш му подсвирна…
— Марлейна!
Сърцето й трепна.
Тя се стегна. Не трябваше да издава признаци на уплаха или безпокойство. Просто се огледа, след което изрече съвсем спокойно:
— Къде си, моля?
— Не е — нужно — нужно да ви — вибрираш въздуха — да говориш!
Това беше гласът на Оринел, но съвсем не говореше като него. Звучеше така, сякаш му беше трудно да говори, но скоро ще се усъвършенства.
— Ще се усъвършенствам — каза гласът.
Марлейна не беше казала нищо. И сега не каза нищо. Просто изрече наум: Не е нужно да говоря. Трябва само да си мисля.
— Нужно е само да се приспособиш. Вече го правиш.
— Но аз те чувам да говориш.
— Аз приспособявам твоя модел. Това създава у теб впечатлението, че ме чуваш.
Марлейна леко облиза устни. Не трябва да допуска да се уплаши, трябва да е спокойна.
— Няма нищо, от което — когото — каквото да се плашиш — каза гласът, който не беше точно гласът на Оринел.
Тя помисли:
— Ти чуваш всичко, нали?
— Това смущава ли те?
— Да.
— Защо?
— Не искам да знаеш всичко. Искам някои мисли да си останат само за мен.
(Тя се опита да не мисли за това, че може би другите хора искат от нея същото, че искат чувствата им
